Сърцето ми между двама: Изповедта на един брат

— Не мога да повярвам, че го правиш! — гласът на брат ми Виктор ехтеше в главата ми, докато стоях пред огледалото в банята на родителската ни къща в Пловдив. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Беше денят на сватбата му, а аз се опитвах да се убедя, че всичко е наред, че съм просто развълнуван заради него. Но истината беше друга.

Първият път, когато видях Елица, тя стоеше на двора, облечена в бяла рокля, с коса, сплетена на плитка, и се смееше с майка ми. Усетих как нещо в мен се преобръща. Не беше просто възхищение — беше като удар от гръм. „Това е жената на брат ти!“, повтарях си, но колкото повече се опитвах да избягам от това чувство, толкова по-силно ме завладяваше.

— Дани, ще ми помогнеш ли с папионката? — Виктор влезе в стаята с широка усмивка.
— Разбира се — отвърнах и се опитах да изглеждам спокоен.

Докато му връзвах папионката, той ме погледна в очите:
— Радвам се, че си до мен днес. Ти винаги си бил моят пример.

Тези думи ме пронизаха като нож. Аз — неговият пример — а вътре в мен бушуваше буря от вина и желание.

След сватбата животът продължи. Аз имах своята съпруга — Мария. Бяхме женени от шест години, имахме малка дъщеря, Лора. Всичко изглеждаше подредено отвън, но вътре в мен се разпадаше. Елица и Виктор често идваха у дома ни на гости. Мария ги харесваше, Лора обожаваше „леля Ели“.

Една вечер, когато Мария беше на работа до късно, а Лора спеше, Елица дойде да вземе някакви документи за Виктор. Седнахме на терасата с по чаша чай.

— Дани, добре ли си? — попита тя тихо.
— Да… просто съм уморен — излъгах.
— Знаеш ли — каза тя и погледна към светлините на града — понякога си мисля дали не направих грешка… Всичко стана толкова бързо с Виктор.

Погледнах я. Очите ѝ бяха пълни със съмнение и тъга. За миг забравих всичко — че е жена на брат ми, че аз съм женен. Просто исках да я прегърна и да ѝ кажа, че я разбирам.

— Елица… — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.
Тя сложи ръка върху моята. Усетих топлината ѝ и сякаш времето спря.

В този момент Лора заплака от стаята си и магията се разпадна. Станах рязко и отидох при дъщеря си. Когато се върнах, Елица вече си беше тръгнала.

От този ден започнах да избягвам срещите с тях. Мария усещаше напрежението.
— Какво ти става? — попита ме една вечер.
— Нищо… просто работа — отново излъгах.

Но тя не се отказваше:
— Даниеле, не смееш да ме погледнеш в очите. Ако има нещо между теб и Елица…

Погледнах я ужасен:
— Не! Никога не бих направил такова нещо!

Но вътрешно знаех, че вече съм го направил — поне в мислите си. Започнах да се чувствам като предател — към Мария, към Виктор, към самия себе си.

Минаха месеци. Една вечер Виктор ми се обади:
— Можеш ли да дойдеш? Елица плаче цяла вечер. Не знам какво да правя.

Отидох при тях. Намерих Елица сама в кухнята. Очите ѝ бяха зачервени.
— Не мога повече така… — прошепна тя. — Чувствам се сама дори когато съм с него.

Исках да ѝ кажа истината — че и аз се чувствам самотен, че я обичам. Но вместо това казах:
— Трябва да говориш с Виктор. Той те обича.

Тя ме погледна дълго:
— А ти?

Замълчах. В този момент осъзнах колко близо сме до ръба на пропастта.

Върнах се у дома и намерих Мария будна на дивана. Седнах до нея и за първи път ѝ разказах всичко — за чувствата си към Елица, за вината и страха си.

Мария плака дълго. После каза:
— Ако ме обичаш, ще останеш. Ако не — тръгвай си сега.

Останах. Защото знаех, че любовта не е само страст и желание — тя е избор всеки ден да бъдеш до човека до себе си въпреки бурите вътре в теб.

С времето чувствата ми към Елица избледняха като стара снимка. С Виктор останахме братя, макар че вече никога нямаше да сме същите. Мария ми прости, но белегът остана.

Понякога се питам: Ако съдбата беше друга, ако бях последвал сърцето си вместо разума — щях ли да бъда по-щастлив? Или щях да загубя всичко?

А вие какво бихте направили на мое място?