Чичо Румен, трябва да си до племенницата си

– Чичо Румене, трябва да поговорим. – Гласът на Ива трепереше по телефона, а аз веднага усетих, че този път не става дума за някаква дреболия. Не беше като предишните пъти, когато искаше да я закарам до автогарата или да ѝ дам пари за учебници. Този път имаше нещо друго – нещо тежко.

Седях в хола си в Люлин, гледах през прозореца към сивия блок отсреща и се чудех какво ли ще ми каже. Винаги съм бил човек, който избягва трудните разговори. След смъртта на брат ми – баща ѝ – преди пет години, се опитвах да бъда до нея, но истината е, че често се криех зад работа и оправдания. Може би затова сега сърцето ми биеше лудо, докато чаках да звънне на вратата.

Когато Ива влезе, беше с черно яке и очи, зачервени от плач. Седна на дивана и дълго мълча. Аз ѝ предложих чай, но тя само поклати глава.

– Чичо… – започна тя тихо. – Знаеш ли колко ми липсва татко? Понякога си мисля, че ако беше жив, всичко щеше да е различно.

– И на мен ми липсва, Иве… – отвърнах аз и усетих как гласът ми пресъхва.

– Знам, че ти е трудно – продължи тя. – Но аз… аз имам нужда от теб. Не от парите ти, не от колата ти. Имам нужда да си до мен. Да поговорим. Да ме изслушаш.

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм мислел, че помагам достатъчно – плащах сметки, купувах подаръци за рождения ѝ ден, но никога не съм се замислял дали ѝ давам това, от което наистина има нужда.

– Какво се е случило? – попитах я внимателно.

Ива избухна в сълзи.

– Майка ми… тя пак започна да пие. Всяка вечер. Крещи по мен, обвинява ме за всичко. Не мога повече! В училище всички ме гледат странно, защото знаят какво става у нас. Чувствам се сама…

Седнах до нея и я прегърнах. За първи път от години я държах така близо до себе си. Спомних си как като малка идваше при мен с ожулени колене и аз ѝ лепях лепенки. А сега… сега раните ѝ бяха невидими.

– Иве, съжалявам… Не съм знаел колко ти е тежко – прошепнах.

– Не си знаел, защото никога не питаш – каза тя през сълзи. – Винаги си зает или уморен. А аз… аз имам само теб.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Винаги съм се оправдавал със стреса в работата – шефът ми в строителната фирма беше безмилостен, сроковете – невъзможни. Но какво значение има всичко това, ако детето на брат ми страда?

– Ще направя всичко възможно да ти помогна – казах решително. – Ще говоря с майка ти. Ако трябва, ще дойдеш да живееш при мен за известно време.

Ива ме погледна с надежда.

– Наистина ли ще го направиш? Няма ли да ти е тежко?

– Тежко ми е да знам, че страдаш сама – отвърнах аз. – Това е по-тежко от всичко друго.

Тя се усмихна през сълзи и за първи път от години видях в очите ѝ искрица надежда.

След този разговор нищо вече не беше същото. Отидох при снаха си Мария и ѝ казах право в очите:

– Мария, знам, че ти е трудно след смъртта на Иван. Но Ива има нужда от нас двамата. Ако не можеш да се справиш сама, нека помогна.

Тя ме изгледа гневно:

– Ти ли ще ми казваш как да си гледам детето? Къде беше досега?

– Прав си – признах аз. – Не бях до вас както трябваше. Но сега няма да ви оставя сами.

Мария избухна в плач и за първи път призна колко ѝ е тежко сама с всичко това. Започнахме да говорим повече – за Ива, за Иван, за миналото и бъдещето.

Ива дойде да живее при мен за няколко месеца. Вечерите ни бяха изпълнени с разговори за училище, приятели и мечти. Понякога просто мълчахме заедно пред телевизора и това беше достатъчно.

С времето Мария потърси помощ – започна терапия и малко по малко започна да се справя по-добре. Ива се върна при нея след време, но вече знаеше, че винаги има къде да отиде и на кого да разчита.

Понякога се чудя дали можех да направя повече по-рано. Дали ако бях по-смел и по-откровен със себе си и с тях, щяхме да избегнем толкова болка.

Но днес знам едно: никога не е късно да бъдеш до тези, които обичаш.

А вие? Колко често забравяте да попитате близките си как са наистина? Може би някой точно сега има нужда просто да го изслушате.