Ако знаех, че снаха ми е такава змия, щях да я посрещна по друг начин: Историята на една българска свекърва

– Не мога да повярвам, че пак си оставила чиниите в мивката! – гласът ми трепереше от яд, докато гледах Наоми, която спокойно си пиеше кафето на балкона.

Тя дори не ме погледна. Само леко повдигна рамене и продължи да чете някаква дебела книга. В този момент осъзнах, че нещо се е променило. Не само в нашия дом, а и в мен самата.

Казвам се Мария. На 56 години съм, живея в Пловдив и цял живот съм се старала да бъда добра майка, съпруга и домакиня. Синът ми, Ивайло, беше моят свят. След като мъжът ми почина преди пет години, всичко се промени. Останахме двамата – аз и Ивайло. Докато не се появи тя – Наоми.

Наоми е българка, въпреки името ѝ – майка ѝ е чела много романи и решила да я кръсти така. Когато Ивайло ми я представи, беше като светкавица – красива, умна, с онзи поглед, който те кара да се чувстваш малък. Усмихнах се и я прегърнах, но още тогава усетих нещо странно. Като че ли между нас имаше невидима стена.

Първите месеци след сватбата бяха спокойни. Живеехме заедно в нашия апартамент – аз, Ивайло и Наоми. Опитвах се да бъда търпелива, да ѝ покажа всичко за домакинството, но тя сякаш нарочно правеше всичко наопаки. Оставяше дрехите си навсякъде, не помагаше с готвенето, а когато ѝ направех забележка, само се усмихваше и казваше: „Всеки има свой начин.“

Една вечер седяхме на масата. Ивайло беше уморен от работа, а аз сервирах вечерята.

– Мамо, мислехме с Наоми… – започна той плахо. – Може би е време да помислим за отделно жилище.

Погледнах ги – той изглеждаше виновен, а тя – доволна.

– Защо? Не ви ли е добре тук? – попитах с разтреперан глас.

– Просто искаме малко повече пространство… – намеси се Наоми. – Може би ще е по-добре и за теб. Ще имаш спокойствие.

Спокойствие? Какво спокойствие? Аз живея заради тях! Но замълчах. Не исках да създавам напрежение.

След седмица Наоми предложи нещо още по-изненадващо:

– Мария, защо не си разменим апартаментите? Твоят е по-голям, а нашият – по-малък. Ще ти е по-лесно да поддържаш малко жилище.

Това беше като шамар. Цял живот съм работила за този дом! Но Ивайло ме гледаше с онези очи на малко дете и аз се съгласих. Пренесох се в техния двустаен апартамент в Кичука, а те останаха в моя просторен дом до Гребната база.

Първите дни бяха ужасни. Чувствах се изгонена от собствения си живот. Всеки път, когато минавах покрай стария си блок, усещах буца в гърлото си.

Един ден реших да им отида на гости без предупреждение. Влязох с резервния ключ и застинах на прага – Наоми беше поканила приятелки на кафе, а Ивайло го нямаше. Смях, музика, цигари… Моят дом беше станал чужд.

– Мария! – изненада се тя. – Не си ли звъннала първо?

– Това все още е моят апартамент! – извиках аз без да се усетя.

– Не се дръж като дете – отвърна тя спокойно. – Всички трябва да свикнем с промяната.

Излязох разтреперана. През нощта не можех да спя. Започнах да се чудя дали не съм сгрешила някъде по пътя. Дали не съм разглезила Ивайло? Дали Наоми не използва добротата ми?

Скоро разбрах от съседката ми Силвия, че Наоми е започнала да кани непознати хора в апартамента ми. Организирала вечери с колеги и дори говорела за ремонт без да ме пита.

Събрах смелост и една вечер отидох при Ивайло.

– Сине, трябва да поговорим сериозно – казах му със сълзи в очите. – Чувствам се изоставена и предадена.

Той ме прегърна неловко.

– Мамо… Наоми просто иска да направи дома по-уютен за нас двамата. Не го приемай лично.

– Но това е моят дом! Ти си моят син! Как можа да позволиш това?

Той замълча. Видях как любовта му към мен се бори с желанието му да угоди на жена си.

С времето отношенията ни станаха все по-студени. Наоми започна да ме избягва напълно. Дори на празници не ме канеха у дома ми… или вече техния дом?

Една вечер получих писмо от адвокат – Наоми настояваше за официална размяна на собствеността върху апартаментите. Беше подготвила всички документи. Почувствах се смазана.

Обадих се на сестра си Даниела:

– Дани, какво направих? Къде сбърках?

– Ти си дала всичко за тях – каза тя тихо. – Но понякога хората просто не оценяват това.

Седях сама в малкия апартамент и гледах снимките на Ивайло като дете. Спомних си как го люлеех в ръцете си и му обещавах винаги да го пазя от злото. А сега злото беше дошло отвътре.

Минаха месеци. Подписах документите със сълзи на очи. Останах сама с болката си и с въпроса: Ако знаех каква змия ще стане снаха ми, щях ли да я приема толкова топло? Или щях да защитя дома си?

Сега питам вас: Къде е границата между добротата и наивността? Какво бихте направили на мое място?