Когато майка му се нанесе у дома: Разпадът на едно семейство

– Не мога повече, Иво! – гласът ми трепереше, докато гледах как той пъха дрехите си в куфара. – Не мога да живея така, страх ме е! Моля те, чуй ме!

Иво не вдигна глава. Пръстите му нервно закопчаваха ципа. Вече бяхме минали през този разговор десетки пъти през последните седмици, но сега всичко беше различно. Сега той наистина си тръгваше.

Майка му, леля Мария, беше някога силна жена – учителка по литература в нашето училище в Пловдив, винаги с книга в ръка и усмивка за всеки. Но от година насам болестта я беше променилa до неузнаваемост. Диагнозата – деменция с халюцинации и периодична загуба на паметта – беше като присъда за всички ни.

Първият път, когато я намерихме на улицата посред нощ, облечена само с нощница и боси крака, разбрах, че животът ни няма да е същият. Тя не позна никого от нас. Плачеше и крещеше, че сме я отвлекли. Съседите ни гледаха с подозрение, а аз се срамувах и гневях едновременно.

– Тя е майка ми! – извика Иво тогава. – Как можеш да не искаш да й помогнем?

– Не става въпрос дали искам! – отвърнах аз. – Просто не мога! Имаме две деца, Иво! Как ще ги защитя, ако тя пак избяга или направи нещо?

Той млъкна. Но очите му ме пронизваха с упрек.

В следващите дни всичко се въртеше около леля Мария. Тя забравяше имената ни, понякога дори не знаеше къде се намира. Веднъж изля цялата тенджера с вряща супа на пода и после се разплака като дете. Друг път заключи малкия ни син в банята и забрави защо го е направила.

– Това е само началото – каза доктор Георгиева, неврологът. – Болестта ще напредва. Ще има още халюцинации, агресия, загуба на контрол над тялото.

– Не можем ли да я настаним в дом? – попитах с надежда.

Иво избухна:
– Никога! Няма да я изоставя като куче!

Опитах се да му обясня, че не става въпрос за изоставяне. Че просто не мога да понеса още една безсънна нощ, още един ужасен инцидент. Че децата ни се страхуват от баба си. Но думите ми увисваха във въздуха.

Вечерите станаха кошмарни. Леля Мария често се будеше с писъци, твърдейки, че някой я преследва. Веднъж се опита да излезе през прозореца на втория етаж. Дъщеря ми Виктория започна да заеква от страх. Малкият Мартин спря да спи сам.

– Това не е живот! – извиках една сутрин на Иво. – Разрушаваме семейството си!

– Не ти ли пука за майка ми? – гласът му беше студен като лед.

– Пука ми за всички ни! Но ти избираш нея пред нас!

Той замълча дълго. После каза:
– Ако не можеш да приемеш майка ми тук, значи не можем да бъдем заедно.

Така стигнахме до този момент – куфарът, сълзите ми, празната стая.

Майка ми ме прегърна силно:
– Дете мое, понякога трябва да мислиш и за себе си. Не си виновна.

Но аз се чувствах виновна. Виновна пред Иво, пред леля Мария, пред децата си. Всяка вечер слушах как съседите шушукат зад гърба ни: „Видя ли ги? Баба им е луда, а тя не я иска вкъщи…“

Понякога си мислех за баща ми – той почина преди години от инсулт. Майка ми го гледаше до последния му дъх вкъщи. Но тогава бяхме само двамата, а сега имам две малки деца и работа на две смени в супермаркета.

Иво се изнесе при сестра си в Кючук Париж. Леля Мария остана с него. Децата питаха всяка вечер кога татко ще се върне.

– Защо татко си тръгна? – попита Виктория една вечер.
– Защото понякога възрастните правят трудни избори – отвърнах тихо.

Всяка вечер лежа будна и се чудя: можех ли да направя повече? Да бъда по-силна? Или просто някои битки са обречени от самото начало?

Сега стоя сама в празната ни спалня и се питам: Кога грижата за един човек става прекалено голяма жертва за другите? И има ли правилен избор в такава ситуация?