Не купихме къщата за тях: Роднините ни живеят с нас, сякаш нищо не се е случило
— Не мога повече така, Петре! — изкрещях, докато затварях вратата на спалнята зад себе си. Сълзите ми вече не бяха от гняв, а от отчаяние. Беше поредната вечер, в която майка му — леля Мария — се разпореждаше в кухнята, сякаш аз съм гостенката, а не тя. Брат му — Данчо — пак беше оставил обувките си в коридора, разхвърляни, въпреки че десетки пъти го молих да ги прибира. А децата ми… моите две момичета, които вече не можеха да спят спокойно, защото в хола постоянно имаше някой.
Петър стоеше до прозореца, с гръб към мен. Гледаше навън, сякаш там щеше да намери отговорите. — Какво искаш да направя? Те са ми семейство… Не мога да ги изгоня на улицата.
— А аз? Аз не съм ли ти семейство? — гласът ми трепереше. — Не купихме тази къща за тях! Купихме я за нас, за нашето семейство! Искахме спокойствие, искахме да отгледаме децата си в уют и любов, а не в постоянен хаос!
Петър въздъхна тежко. — Знаеш какво стана с баща ми. След като го няма, майка ми няма къде да отиде. А Данчо… той още не може да си стъпи на краката.
— На 34 години е! — прекъснах го. — Работи, има приятелка, но предпочита да живее тук, защото му е удобно! А майка ти… тя не иска да си тръгне. Дори не пита дали ни е удобно!
В този момент чухме как леля Мария почуква леко на вратата. — Деца, ще вечеряме ли заедно или пак ще се карате?
Петър излезе мълчаливо. Аз останах сама със себе си и с мислите си. Спомних си първите дни в тази къща — как боядисвахме стените заедно, как избирахме мебелите. Мечтаех за дом, изпълнен със смях и топлина, а сега всяка стая беше пълна с напрежение.
Вечерята мина в тягостно мълчание. Леля Мария сипваше супа на всички, разказваше какво е гледала по телевизията и какво е казала съседката. Данчо цъкаше на телефона си и от време на време хвърляше по някоя шега към децата. Аз гледах часовника и броях минутите до края на този фарс.
След вечерята Петър ме хвана за ръката в коридора.
— Моля те, опитай се да ги разбереш. Майка ми е самотна…
— А аз? Аз не съм ли самотна в собствения си дом? — прошепнах.
Той замълча. Знаех, че го боли, но не можех повече да търпя.
На следващия ден реших да говоря с леля Мария. Седнахме на масата в кухнята.
— Лельо Мария, трябва да поговорим сериозно. Чувствам се като гостенка тук. Искам да имаме нашето пространство, нашето семейство…
Тя ме погледна изненадано.
— Миличка, аз само помагам! Готвя, чистя… Не искам да ви преча.
— Но пречиш — казах тихо. — Децата не могат да спят спокойно. Аз и Петър се караме постоянно. Това не е животът, който искахме.
Тя въздъхна тежко.
— След като баща му почина… просто не знам къде да отида. Тук ми е уютно. Вие сте ми останали.
Почувствах вина и съжаление. Но знаех, че трябва да поставя граници.
— Моля те, помисли за това. Искам всички да сме щастливи, но така не можем повече.
Денят мина в напрежение. Данчо се прибра късно вечерта и веднага започна да се оплаква:
— Пак ли ще има скандали? Ако ви преча толкова много, ще си намеря квартира!
— Намери си! — изпуснах аз. — Време ти е!
Той ме изгледа ядосано и тресна вратата на стаята си.
Петър беше между чука и наковалнята. Обичаше майка си и брат си, но виждаше как страдам аз и децата ни.
Седмици наред живяхме в напрежение. Леля Мария започна да търси апартаменти под наем, но все нещо не ѝ харесваше или беше „твърде скъпо“. Данчо уж търсеше квартира с приятелката си, но все намираше извинения да остане още малко.
Една вечер дъщеря ми Виктория дойде при мен със сълзи на очи:
— Мамо, кога пак ще сме само ние четиримата?
Тогава разбрах — трябваше да взема решение.
Събрах всички в хола:
— Обичам ви и ви уважавам, но този дом е нашият дом. Време е всеки да поеме по своя път. Ще ви помогнем с каквото можем, но повече така не може!
Последваха сълзи, обиди и мълчание. Но след месец леля Мария намери малък апартамент наблизо. Данчо най-накрая се изнесе при приятелката си.
Когато останахме сами с Петър и децата, домът ни сякаш въздъхна с облекчение. Но раните останаха.
Понякога се чудя: заслужаваше ли си всичко това? Кога семейството става тежест? И колко дълго трябва да търпим заради другите?
А вие бихте ли постъпили по същия начин?