Вярата ми в бурята: Как молитвата ме спаси, когато домът ми беше на ръба
— Господи, защо точно на мен? — прошепнах, докато гледах през прозореца как дъждът се стича по стъклото. Беше късна есен, а аз стоях сама в малкия си апартамент в Люлин, с писмо в ръка, което щеше да промени живота ми. Наемодателят ми, чичо Стефан, беше решил да продаде жилището. Даде ми един месец да се изнеса. Един месец! Сякаш не знаеше, че съм сама майка с две деца и заплата, която стига само за сметките и хляба.
— Мамо, пак ли плачеш? — тихо попита малкият ми син Даниел, докато се промъкваше до мен с плюшеното си мече.
— Не, маме, просто… просто съм уморена — излъгах го, като избърсах сълзите си.
В този момент се почувствах напълно безсилна. Бащата на децата ми ни беше напуснал преди три години. Родителите ми живееха в провинцията и едва свързваха двата края. Приятелите ми имаха свои проблеми. А аз? Аз бях на ръба.
Седнах на кухненската маса и започнах да прелиствам обявите за квартири. Всичко беше или прекалено скъпо, или прекалено далеч от училището на децата. Сърцето ми се сви от страх. Как щях да им кажа, че може би ще трябва да спим при баба им в едно легло? Или още по-лошо — че ще трябва да се преместим в някой мизерен апартамент в края на града?
На следващия ден отидох при чичо Стефан.
— Моля те, дай ми още време — казах му с треперещ глас. — Знаеш колко е трудно сега да намериш нещо прилично.
Той ме погледна с каменно лице:
— Не мога, Мария. Парите ми трябват спешно. Ако не излезеш до края на месеца, ще трябва да извикам полиция.
Излязох от входа със свито сърце. Вървях по мокрия тротоар и усещах как светът се срива около мен. В този момент си спомних думите на баба ми: „Когато всичко ти се струва изгубено, помоли се.“
Вечерта, след като сложих децата да спят, коленичих до леглото си и започнах да се моля. Не бях го правила от години. Говорех с Бог така, както никога не съм говорила с никого:
— Господи, не знам какво да правя. Помогни ми! Дай ми сили да не се предам и покажи ми пътя…
На следващия ден получих обаждане от стара приятелка — Ирина. Не бяхме се чували от години.
— Мария, случайно разбрах, че търсиш квартира — каза тя. — Моята леля отдава апартамент под наем в Надежда. Не е лукс, но е чисто и спокойно. Ако искаш, мога да ви уредя оглед.
Сълзи на облекчение потекоха по лицето ми. Не можех да повярвам! Още същия ден отидохме с децата да видим апартамента. Беше малък, но светъл и уютен. Лелята на Ирина беше добра жена и ни даде разумен наем.
В следващите дни започнах да усещам как тежестта бавно се вдига от раменете ми. Децата приеха новината по-добре, отколкото очаквах. Даниел дори каза:
— Мамо, тук мирише на ново начало!
Но бурята не беше преминала напълно. Чичо Стефан настояваше за последния наем и заплаши да задържи депозита ни за „щети“, които никога не сме правили. Започнаха разправии по телефона, заплахи със съд и полиция. Всяка вечер се молех Бог да ми даде сили да устоя.
Една вечер седях с чаша чай до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се дали някога ще мога да осигуря истински дом за децата си. Тогава телефонът звънна — беше чичо Стефан.
— Мария… — гласът му беше по-мек от обикновено. — Помислих си… няма да задържам депозита ви. Извинявай за всичко.
Почувствах как нещо тежко се разтапя вътре в мен. Не знам дали беше молитвата или просто човещината му надделя, но знаех едно: не бях сама.
Днес вече живеем спокойно в новия апартамент. Всяка вечер благодаря на Бог за това малко чудо. Понякога си мисля: ако не бях повярвала и не бях се помолила онази нощ, щях ли да намеря сили да продължа?
А вие? Кога за последно се доверихте на нещо по-голямо от вас самите?