Отровният подарък: Историята на едно предателство и дълг, който никога не се изплати

— Как можа да ми го направиш, мамо? — гласът ми трепереше, а в ръцете ми тежеше малката кутия с позлатена гривна. Беше подаръкът за рождения ми ден, който получих от нея преди три месеца. Тогава се разплаках от радост, а сега сълзите ми бяха от гняв и срам.

Майка ми мълчеше. Стоеше до прозореца в нашата панелка в Люлин, гледаше към сивия двор и стискаше ръцете си така, че кокалчетата ѝ побеляха. Баща ми беше излязъл още сутринта — откакто се разбра за дълга, почти не се прибираше. А аз стоях насред хола, с разбито сърце и усещането, че всичко, което съм вярвала за семейството си, се е разпаднало.

Всичко започна с тази гривна. Беше красива — тънка, изящна, с малки камъчета. Майка ми я подари с думите: „Ти заслужаваш най-доброто, Марти.“ Не подозирах нищо. Дори когато приятелят ми Даниел попита: „Не е ли малко скъпа за нашето семейство?“ — аз само се усмихнах и казах: „Мама винаги намира начин.“

Но начинът този път беше лъжа.

Преди седмица на вратата ни почукаха. Беше леля Галя — сестрата на майка ми. Влезе без поздрав, с лице като буреносен облак.

— Къде е гривната? — попита тя направо.

— Какво? — не разбрах.

— Гривната! Тази, която майка ти ти подари! — гласът ѝ беше остър като нож.

Погледнах майка ми. Тя пребледня.

— Галя, моля те…

— Не ме моли! — прекъсна я леля ми. — Ти обеща да върнеш парите до края на март! Аз заложих златото си заради теб! А сега банката ме търси!

В този момент всичко се сгромоляса. Разбрах, че гривната е купена с пари назаем от леля ми — пари, които майка ми не можеше да върне. Разбрах и че баща ми е знаел, но е мълчал. Всички са пазили тайната от мен.

— Защо? — прошепнах аз.

Майка ми седна тежко на дивана.

— Исках да ти дам нещо красиво… Не мога да ти осигуря всичко, което имат другите деца… Виждах как гледаш момичетата в училище… Знам, че ти е тежко…

Гласът ѝ се пречупи. Аз обаче не можех да я съжалявам. Чувствах се предадена.

— По-добре бедна и честна, отколкото… така! — извиках аз и изтичах в стаята си.

Следващите дни бяха ад. Леля Галя идваше всеки ден — крещеше, плачеше, заплашваше. Майка ми се затвори в себе си. Баща ми започна да нощува при приятели. Аз не можех да погледна никого в очите — нито вкъщи, нито в училище.

Една вечер Даниел ме хвана за ръката:

— Марти, това не е твоя вина.

— Но аз носех тази гривна с гордост… Хвалех се… А тя е купена с лъжа!

— Всички имаме тайни — каза той тихо. — Но семейството ти те обича.

— Любов ли е това? Да ме лъжат? Да ме излагат пред всички?

Той замълча. Знаех, че няма отговор.

В училище започнаха слухове. Някой беше видял леля ми да крещи пред блока. Съученичките ми шушукаха зад гърба ми: „Мартина пак се прави на важна с фалшивите си бижута.“

Една вечер чух майка ми да плаче в кухнята. Влязох тихо.

— Мамо…

Тя ме погледна със зачервени очи.

— Прости ми, Марти… Моля те…

Седнах до нея. За първи път видях колко е остаряла през последните месеци.

— Не знам дали мога — казах честно. — Не знам дали някога ще мога да ти вярвам пак.

Тя сложи ръка върху моята.

— Ще работя допълнително… Ще върна всичко на Галя… Само ти не ме оставяй…

В този момент осъзнах колко е отчаяна. Колко много е искала да ме зарадва. Но цената беше твърде висока — загубих доверието си в нея.

Седмици по-късно върнах гривната на леля Галя. Тя я прие мълчаливо и си тръгна без дума. Вкъщи стана по-тихо от всякога. Майка ми работеше до късно, баща ми почти не говореше. Аз се чувствах празна.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала бедността пред лъжата? Или всяко семейство има своята цена?

Може ли някога истински да простиш на този, който те е предал толкова дълбоко? А вие бихте ли могли?