„Не съм длъжен да страдам заради дълговете на родителите ти“ – Историята на едно българско семейство между любовта и егоизма

„Не съм длъжен да страдам заради дълговете на родителите ти! Не съм подписвал заедно с тях кредитите им!“ – думите на Петър отекваха в главата ми като чук. Стоях в кухнята, стиснала телефона, а баща ми плачеше от другата страна на линията. Майка ми беше в болница, а той не знаеше откъде да намери пари за лечението ѝ. В този момент времето спря – между отчаянието на баща ми и ледената стена, която Петър издигна между нас.

– Моля те, Петре, това са родителите ми! – прошепнах, сякаш ако говоря по-тихо, болката ще е по-малка.

Той само поклати глава и се обърна към прозореца. – Не мога повече. Винаги твоите проблеми стават мои. Ами ако утре пак поискат? Ако никога не спрат?

Сълзите ми се стичаха по бузите, но той не ги видя. Или не искаше да ги види. В този миг разбрах колко самотна съм всъщност. Вече не бяхме отбор. Бяхме двама непознати в един апартамент в „Люлин“, които делят сметки и легло, но не и съдба.

Върнах се при баща ми вечерта. Апартаментът им в „Надежда“ миришеше на лекарства и страх. Майка лежеше бледа и отпаднала, а баща ми седеше до нея с празен поглед.

– Ще се оправим, тате – излъгах го. – Ще намерим начин.

– Не искам да ви товаря – прошепна той. – Но без тези пари…

Прегърнах го силно. За първи път усетих колко е остарял. Винаги беше силният, този, който намираше изход от всяка ситуация. Сега беше просто един уплашен човек, който се страхува да не загуби жената на живота си.

На следващия ден взех отпуск от работа. Колежката ми Мария ме погледна със съчувствие.

– Ако имаш нужда от нещо… – започна тя.

– Пари ли? – изсмях се горчиво. – Всички имаме нужда от тях.

Вечерта опитах да говоря с Петър отново. Седнах до него на дивана, докато гледаше новините.

– Моля те, само този път… Ще върна всичко, обещавам!

Той изключи телевизора и ме погледна право в очите.

– Не разбираш ли? Това не е само за парите. Омръзна ми винаги да сме заложници на твоето семейство. Кога ще започнем да живеем за себе си?

– А ако твоите родители имаха нужда? – попитах тихо.

– Моите родители никога не биха ни поставили в такава ситуация! – избухна той.

Тази нощ не спах. Гледах тавана и се чудех кога любовта ни се превърна в сметки и упреци. Кога спряхме да сме „ние“?

Следващите дни бяха мъчителни. Продавах златните си обеци, взех заем от приятелка, молих се на Бог майка ми да издържи още малко. Петър се прибираше късно и избягваше да ме поглежда. Веднъж го чух да говори по телефона с майка си:

– Не знам колко още ще издържа така… Все едно живея с чужд човек.

Сърцето ми се сви. Бях ли аз виновната? Трябваше ли да избера между родителите си и брака си?

Една вечер баща ми ме прегърна силно:

– Не искам да разваляш живота си заради нас, дете мое…

– Вие сте ми всичко! – прошепнах през сълзи.

Майка ми се подобри леко след операцията. Но сметките останаха като черна сянка над всички ни. Петър вече почти не говореше с мен. Една сутрин намерих бележка на масата:

„Отивам при майка си за известно време. Имам нужда да помисля.“

Седнах на пода и заплаках като дете. Всичко, което бях градяла с години – домът, семейството, сигурността – се разпадна за една нощ.

Минаха седмици. Майка ми се възстановяваше бавно, баща ми започна работа като охрана нощна смяна, за да изплаща дълговете. Аз работех по две смени и се прибирах в празния апартамент. Петър не се върна.

Понякога си мисля: ако бях избрала него пред родителите си, щях ли да бъда щастлива? Или щях да се презирам цял живот?

Сега стоя сама в кухнята, слушам как дъждът барабани по прозореца и се питам: Кое е по-важно – любовта или дългът към тези, които са ти дали всичко? Може ли едно семейство да оцелее, когато парите станат по-важни от човечността?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете човека до себе си или родителите си?