Шепа касис – история за семейство, загуба и прошка

– Не мога да повярвам, че ти си го направила! – гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината като нож. Беше късна вечер, масата още беше пълна с остатъци от домашната мусака и салата с домати от градината на мама. Всички бяхме събрани в малката кухня на село, когато телефонът на съпруга ми Петър иззвъня. Не трябваше да поглеждам екрана, но го направих. Видях съобщението: „Липсваш ми. Кога ще се видим пак?“

В този миг светът ми се срина. Петър пребледня, а майка ми остави лъжицата в чинията и ме погледна с онзи нежен, но тревожен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете. Виктория, тогава на шестнайсет, скочи от стола и изкрещя: – Защо винаги трябва всичко да се разваля при нас? Защо не можеш просто да си затвориш очите и да простиш?

Тази вечер беляза началото на края. Петър си тръгна след няколко дни, а аз останах сама с Виктория в апартамента ни в Пловдив. Тя не говореше с мен седмици наред. Виждах я как плаче нощем, а сутрините излизаше рано за училище, без да ме погледне. Опитвах се да ѝ приготвям любимите ѝ палачинки, но тя ги оставяше недокоснати.

Майка ми настояваше да се върнем в селото за известно време. „Тук въздухът е чист, а градината ще ти помогне да се събереш“, казваше тя. Но аз не исках да бягам. Чувствах се виновна – сякаш аз бях виновна за всичко. За това, че не съм забелязала по-рано, че не съм била достатъчно добра съпруга, че не съм успяла да опазя семейството ни цяло.

Минаха години. Виктория завърши училище и замина да учи във Варна. Връзката ни беше студена – кратки разговори по телефона, формални пожелания за празниците. Всяка Коледа се надявах да се върне у дома, но тя предпочиташе да остане при приятели или новото си гадже.

Една пролет реших да послушам майка ми и се върнах в селото за няколко седмици. Градината беше разцъфнала – ябълки, череши, а най-много обичах касиса. Всяка сутрин берях шепа черни зърна и ги ядях направо от ръцете си. Вкусът им беше кисел и сладък едновременно – напомняше ми за детството, когато с брат ми тичахме боси по росната трева.

Една вечер, докато седяхме с майка ми на пейката пред къщата, тя ме попита:
– Мислиш ли още за Петър?
– Понякога – признах тихо. – Но повече мисля за Виктория. Не мога да ѝ простя, че ме държи далеч от живота си.
– А тя може би не може да прости на теб – отвърна майка ми. – Понякога децата ни обвиняват за неща, които не разбират.

Сълзите напълниха очите ми. Толкова години носех тази болка сама. Чудех се дали някога ще мога да простя – на Петър, на Виктория, на себе си.

Мина още една година. Един ден получих съобщение от Виктория: „Мамо, мога ли да дойда при теб този уикенд?“ Сърцето ми подскочи. Почистих цялата къща, изпекох питка и направих компот от касис.

Когато пристигна, стоеше на прага несигурна, с куфар в ръка и уморени очи. Прегърнах я силно, макар че тя първоначално се дръпна.
– Мамо… – започна тя колебливо. – Съжалявам за всичко. Бях ядосана… Бях объркана…
– Аз също съжалявам – прошепнах през сълзи.

Седнахме в градината под старата круша. Разказваше ми за живота си във Варна, за работата си като учителка по литература, за момчето, което я е оставило наскоро.
– Понякога толкова много боли – каза тя тихо. – И тогава си спомням как ти плачеше нощем… Мислех си, че си слаба. А всъщност си била силна.

Дадох ѝ шепа касис.
– Виждаш ли тези зърна? Кисели са, но ако ги оставиш малко на слънце, стават сладки. Така е и с болката – ако ѝ дадеш време и топлина, тя омеква.

Виктория се усмихна през сълзи.
– Може би е време да простим…

Сега седя сама в градината и стискам шепа касис в ръката си. Мисля си колко трудно е да простиш – не само на другите, но и на себе си. Може ли човек наистина да започне отначало? Или винаги ще носим със себе си вкуса на миналото?