Подарих половината си дом на сина си, а сега съм му в тежест – заслужих ли това?

– Мамо, не може ли поне веднъж да не се месиш? – думите на Петър отекнаха в кухнята като шамар. Стоях до прозореца, държах чаша чай и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече не помнех кога последно бяхме говорили спокойно, без напрежение и обвинения.

Петър е моят единствен син. Родих го, когато бях на двадесет и две, още студентка във Велико Търново. Баща му – Иван, почина млад, остави ни сами в този голям, стар дом в покрайнините на града. Цял живот работих като учителка по литература, за да не му липсва нищо. Всяка стотинка спестявах за него – за уроци, за екскурзии, за нови дрехи. Когато порасна и се ожени за Мария, реших да му дам половината от къщата. „Да имаш основа, сине – казах му тогава. – Да не започваш от нулата.“

Първите години всичко беше наред. Мария беше мила, грижеше се за мен, дори ми носеше супа, когато бях болна. После се роди малката Елица – внучката ми, светлината в очите ми. Но с времето нещо се промени. Започнаха да ме гледат като натрапник в собствения ми дом. Всяка моя дума беше посрещана с въздишка или мълчаливо неодобрение.

– Мамо, Елица има нужда от пространство. Не може ли да си държиш нещата само в твоята част? – Мария ме погледна строго една вечер, докато прибирах прането.

– Това е и моят дом – прошепнах аз, но никой не ме чу.

Започнах да усещам как стените се стесняват около мен. Вечерите бяха най-тежки – чувах как си говорят тихо в хола, а щом вляза, разговорът секваше. Елица все по-рядко идваше при мен да ѝ чета приказки. „Баба е уморена“, казваше Мария и я отвеждаше в стаята ѝ.

Една неделя Петър дойде при мен с онзи поглед – сериозен, почти студен.

– Мамо, мислили сме… Може би ще е по-добре да си намериш малко жилище в града. Ще ти помагаме с парите. Тук вече сме много хора…

Сякаш земята под краката ми се разтвори. Погледнах го – моето момче, което някога държах за ръка на път към училище. Сега стоеше пред мен като непознат.

– Петре… Аз ти дадох половината дом… Всичко направих за теб…

– Знам, мамо, но… така ще е по-добре за всички.

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото и се питах: къде сбърках? Дали съм го разглезила? Дали съм го задушила с любовта си? Или просто времената са такива – децата вече не искат родителите си близо до себе си?

На следващата сутрин събрах сили и отидох при съседката ми Станка.

– Станке, кажи ми честно – аз ли съм виновна? Толкова ли съм досадна?

Тя ме прегърна и каза:

– Не си виновна ти. Днешните деца са други. Мислят само за себе си.

Но думите ѝ не ме утешиха. Върнах се вкъщи и започнах да прибирам снимки – стари албуми с Петър като бебе, рисунки от детската градина, писма до Дядо Коледа. Всичко това вече нямаше място тук.

След седмица подписахме нотариалните документи – прехвърлих останалата част от къщата на Петър срещу малък апартамент в панелка на „Бузлуджа“. Преместих се сама, с два куфара и една саксия с мушкато.

Първите дни бяха ужасни. Събуждах се нощем и слушах тишината – нямаше детски смях, нямаше стъпки по коридора. Само стените и аз.

Един ден Елица ми звънна по телефона:

– Бабо, кога ще дойдеш да ни видиш?

Гласът ѝ беше тъжен. Усетих буца в гърлото си.

– Когато мама и тате кажат, мило…

След този разговор плаках дълго. Спомних си всички онези години на жертви – без почивки, без нови дрехи за мен, без екскурзии с приятелки. Всичко беше за Петър.

Сега седя сама в малкия апартамент и гледам през прозореца към сивия град. Питам се: заслужих ли това? Дали някога ще разбере синът ми какво е да дадеш всичко от себе си и накрая да останеш сам?

Кажете ми – майката може ли да бъде тежест за собственото си дете? Или просто времената са такива и трябва да се научим да живеем със самотата?