„Няма нужда от помощ, тогава!“ – Баба каза и си тръгна: История за майчинството, самотата и неразбраната подкрепа
– Ама какво правиш, Мария? Така ли се държи бебе? – гласът на баба ми пронизваше тишината в малката кухня, докато аз треперех с новородената си дъщеря в ръце. Очите ми пареха от недоспиване, а ръцете ми бяха толкова уморени, че едва я държах. Беше третият ден след като се прибрахме от болницата, а съпругът ми Николай вече беше на работа. Вечерта щеше да се прибере гладен и очакваше топла вечеря, както винаги.
– Бабо, моля те, можеш ли да я разходиш малко из блока? Само да се изкъпя… – гласът ми беше почти шепот, пълен с отчаяние.
Баба ми, Станка, ме изгледа строго през очилата си. – Аз не съм дошла тук да се разкарвам по улиците! Ти си майка вече, трябва да се справяш сама. Едно време ние сами гледахме по три деца и пак къщата светеше от чистота!
Сълзите напираха в очите ми. Не исках да плача пред нея. Не исках да изглеждам слаба. Но истината беше, че се чувствах напълно безсилна. Всяка нощ ставах по пет пъти, за да кърмя малката Елица. Денем се опитвах да сготвя нещо набързо, но често храната загаряше на котлона, защото бебето плачеше неутешимо.
– Ако не можеш да сготвиш една манджа, как ще гледаш дете? – продължи баба ми с онзи познат тон на разочарование.
– Бабо… просто съм много уморена. Моля те…
– Няма нужда от помощ, тогава! – каза тя рязко и стана. Взе си чантата и без да ме погледне повече, излезе от апартамента.
Вратата хлопна зад нея и аз останах сама с Елица. Седнах на пода до кошарката и заплаках беззвучно. Чувствах се като провал – като майка, като съпруга, като дъщеря. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Ти си майка вече, трябва да се справяш сама.“
Вечерта Николай се прибра уморен и гладен. Погледна към мен и веднага видя сълзите в очите ми.
– Какво е станало? – попита той.
– Баба си тръгна… Не искаше да помогне…
Той въздъхна тежко и седна до мен.
– Знаеш я… Тя е такава. Мисли, че ако не страдаш малко, няма да станеш истинска майка.
– Но аз не искам да страдам! Искам просто някой да ме разбере… Да ми помогне поне малко…
Николай замълча. После стана и започна да рови в хладилника.
– Ще поръчам пица. Утре ще опитаме пак.
Така минаха още няколко дни. Баба не се обади. Майка ми живееше в друг град и можеше да дойде чак след седмица. Приятелките ми бяха заети със собствените си деца или работа. Чувствах се все по-сама.
Една вечер Елица плачеше неутешимо вече втори час. Опитвах всичко – кърмене, люлеене, песнички… Нищо не помагаше. В отчаянието си грабнах телефона и набрах баба.
– Бабо… моля те… не знам какво да правя…
От другата страна настъпи тишина.
– Казах ти, Мария… Трябва да се научиш сама…
– Но защо? Защо е толкова трудно просто да ме прегърнеш? Да кажеш „ще мине“?
Тя въздъхна тежко.
– Не знам как… На мен никой не ми е помагал. И аз плаках нощем сама…
Затворих телефона със смесени чувства – болка, гняв и някакво странно съчувствие към нея. Може би тя също е била сама някога. Може би просто не знае как да бъде до мен по начина, по който имам нужда.
На следващия ден Николай донесе вкъщи малък букет цветя.
– За теб – каза той тихо. – Знам, че ти е трудно.
Погледнах го през сълзи и усетих как нещо в мен се отпуска. Може би няма да получа помощта точно такава, каквато я искам. Може би ще трябва сама да си я извоювам – или поне да кажа ясно от какво имам нужда.
Седнах до прозореца с Елица в ръце и гледах как слънцето залязва над панелните блокове. В този момент си зададох въпроса: Защо в нашите семейства е толкова трудно просто да поискаш помощ? Защо трябва да доказваме сила чрез страдание?
А вие как мислите – трябва ли майката винаги да бъде героиня сама или има място за разбиране и подкрепа?