Молитва над тенджерата: Как намерих мир в кухнята с Божията помощ

— Пак ли си направила мусака? — гласът на Димитър отекна в малката ни кухня, докато аз стоях с дървената лъжица в ръка, а парата от тенджерата замъгляваше очилата ми. — Не можеше ли нещо по-различно? Знаеш, че не обичам да ям едно и също два пъти в седмицата.

Стиснах зъби. Вече трети ден подред се опитвах да измисля нещо ново, но хладилникът беше почти празен, а заплатата щеше да дойде чак след два дни. Погледнах го — висок, с леко намръщено чело, сякаш целият свят му е длъжен. В този момент имах чувството, че не готвя за човек, а за съдия на кулинарно състезание.

— Извинявай, Мите, просто… това имахме — казах тихо и се обърнах към мивката, за да не види сълзите ми. Не исках да се караме пак. Вече бяхме минали през толкова много — безработица, болест на майка ми, финансови трудности. Но най-трудното за мен беше това ежедневно напрежение около храната.

Преди години обичах да готвя. Майка ми ме научи на всичко — как се меси хляб, как се прави баница с истинско домашно сирене. Но откакто се омъжих за Димитър, готвенето се превърна в изпитание. Той беше свикнал майка му да му угажда с тристепенни менюта всеки ден. Аз работех на две места и едва намирах сили да стоя права вечер.

— Ако искаш, утре ще направя нещо по-различно — опитах се да прозвуча спокойно. — Може би леща или пиле с ориз?

— Леща? — изсмя се той горчиво. — Това не е храна за вечеря! Какво ще кажат хората, ако разберат?

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Оставих лъжицата, избърсах ръцете си и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух и затворих очи. „Господи, дай ми сили“, прошепнах. Не знаех към кого друг да се обърна.

Тази вечер не вечеряхме заедно. Димитър си сипа малко от мусаката и седна пред телевизора. Аз останах на балкона още дълго, молейки се тихо. Спомних си думите на баба ми: „Когато ти е най-тежко, говори с Бога — Той ще те чуе дори когато никой друг не иска да слуша.“ Тогава реших — ще започна всяка вечер да се моля преди да готвя.

На следващия ден станах по-рано. Отидох до пазара с последните си левчета и купих малко картофи, моркови и парче пилешко бутче. Върнах се у дома и преди да започна да беля картофите, седнах на масата, сключих ръце и прошепнах: „Господи, помогни ми да приготвя тази храна с любов и търпение. Дай ми мир в сърцето и радост в делото ми.“

Докато готвех, усетих необяснимо спокойствие. Не мислех за критиките на Димитър, нито за празния портфейл. Просто режех зеленчуците и си тананиках една стара църковна песен. Когато ястието беше готово, сложих масата и го повиках.

— Какво е това? — попита той подозрително.

— Пиле фрикасе — казах с усмивка.

Той опита една хапка, после още една. Не каза нищо лошо. Просто яде мълчаливо до края. За първи път от месеци не чух упрек.

Така започна моята малка промяна. Всяка вечер преди готвене се молех — понякога на глас, понякога само в мислите си. Молитвата ми помагаше да не се чувствам сама в кухнята. Когато Димитър беше недоволен или правеше забележки, вече не го приемах толкова навътре. Знаех, че правя най-доброто според силите си.

С времето започнах да експериментирам с нови рецепти — супа топчета по рецепта на леля Гина от Пловдив, домашни кюфтета с магданоз като на баба Мария от Габрово. Понякога Димитър харесваше храната, понякога не. Но аз вече не плачех тайно в банята след всяка вечеря.

Една вечер той дойде при мен в кухнята, докато миех чиниите.

— Знам, че ти е трудно — каза тихо. — Искам да ти благодаря… за всичко.

Погледнах го изненадано. За първи път чувах такива думи от него.

— Аз… просто искам да сме добре — отвърнах.

Той ме прегърна неловко през раменете.

— И аз.

От този ден нататък започнахме да вечеряме заедно по-често. Понякога той ми помагаше да белим картофи или просто седеше до мен и разказваше как е минал денят му. Не всичко беше идеално — имаше дни с караници и разочарования, но вече знаех къде да търся сили.

Днес кухнята ми е пълна с аромати и спомени — някои сладки, други горчиви. Но най-важното е, че намерих мир там, където най-малко очаквах — сред тенджерите и молитвите си.

Понякога се питам: Колко ли жени като мен всяка вечер се борят със същите страхове и съмнения? Дали и те намират утеха в молитвата? Какво бихте направили вие на мое място?