Обичам дядо, но баба не е добра: Изповедта на една внучка

– Защо пак плачеш, Мария? – гласът на баба Катя проряза тишината в кухнята, докато аз стисках в ръце счупената чаша.

– Не съм искала… – прошепнах, а сълзите ми капеха по пода. Баба само изсумтя и излезе навън, тръшвайки вратата. Дядо Петър, който седеше на пейката пред къщата, ме повика при себе си. Прегърна ме силно, сякаш искаше да ме предпази от целия свят.

– Не се тревожи, малката ми. Чашите се чупят, но ти си ми най-ценното – каза той и ме потупа по косата.

От малка усещах разликата – дядо беше топлина, баба – студ. Не разбирах защо. Майка ми, Елена, винаги казваше: „Катя е преживяла много, трябва да я разбереш.“ Но как да разбера човек, който никога не ме е прегърнал? Който все намираше повод да ме упрекне – че съм разпиляна, че не съм като другите деца, че не помагам достатъчно.

Веднъж, когато бях на десет, чух как баба говори с майка ми:

– Твоята Мария е твърде чувствителна. Трябва да я стегнеш! Животът не е приказка.

Майка ми въздъхна:

– Катя, тя е дете. Нека бъде дете поне още малко.

– Аз нямах такова детство! – изсъска баба. – На нейните години вече работех на полето.

Тогава разбрах – баба носеше в себе си болка, която не можеше да излее другаде, освен върху мен. Но това не правеше думите ѝ по-малко болезнени.

Дядо винаги беше моят пристан. С него ходехме за гъби в гората, разказваше ми истории за младостта си и ме учеше да свиря на акордеон. Когато се прибирахме вкъщи, баба ни посрещаше с намръщено лице:

– Пак ли се влачихте по гората? А кой ще помогне с обяда?

Дядо само се усмихваше:

– Остави детето да живее.

С годините напрежението между мен и баба се засилваше. В гимназията започнах да се прибирам все по-рядко в селото. Майка ми настояваше:

– Мария, баба ти остарява. Не знаеш колко време ѝ остава.

Но аз не можех да забравя всички онези думи, които ме караха да се чувствам малка и ненужна.

Един ден, когато бях вече студентка в София, майка ми ми се обади разтревожена:

– Дядо ти е в болница. Катя е сама вкъщи.

Върнах се веднага. Къщата беше тиха и студена. Баба седеше до прозореца и гледаше в нищото.

– Как е дядо? – попитах тихо.

Тя не отговори веднага. После прошепна:

– Без него… не знам какво ще правя.

За първи път видях баба уязвима. В очите ѝ имаше страх, който никога досега не бях забелязвала.

В следващите дни се грижих за нея. Готвехме заедно, чистехме двора. Тя започна да ми разказва истории от младостта си – как е загубила брат си във войната, как баща ѝ е бил строг и никога не я е прегръщал. Разбрах откъде идва студът ѝ.

Една вечер седяхме на двора и гледахме залеза.

– Мария – каза тя тихо, – понякога животът ни прави сурови. Не защото искаме, а защото така сме научени да оцелеем.

Погледнах я и за първи път почувствах съжаление вместо гняв.

Дядо се оправи и се прибра вкъщи. Семейството ни отново беше цяло, но вече нищо не беше същото. Баба започна да се усмихва повече, макар и плахо. Аз ѝ прощавах малко по малко.

Сега често си мисля: Можем ли да обичаме някого въпреки болката? Можем ли да простим на тези, които са ни наранили най-много? Какво бихте направили вие?