Изхвърлена от собствения си живот: „Ти не си майка, ти си проклятие“ – Моят крах и битка за сина ми

„Изчезвай! Не искам повече да те виждам тук! Ти си виновна за всичко!“ – думите на Петър още кънтят в ушите ми, въпреки че минаха месеци от онази нощ. Стоях на прага на нашия апартамент в Люлин, босонога, с разрошена коса и сълзи, които пареха бузите ми. Вратата се затръшна зад мен, а от другата страна чух плача на малкия ми син – Виктор. Тогава разбрах, че съм останала сама срещу целия свят.

Петър беше човек с тежък характер, но никога не съм вярвала, че ще стигне дотам. Откакто Виктор се разболя – тежка астма, чести пристъпи, болници и безсънни нощи – Петър започна да се променя. Вината за всичко хвърляше върху мен: „Ти не го гледаш както трябва! Ти си го направила такъв! Майка ти беше болна, сега и ти проклинаш нашето дете!“

Майка ми почина от рак преди години, а баща ми се пропи след това. Останах сама още като студентка в Софийския университет. Когато срещнах Петър, повярвах, че най-сетне ще имам семейство. Но съдбата явно имаше други планове.

В онази нощ звъннах на най-добрата си приятелка – Мария. Тя живееше в Студентски град с двегодишната си дъщеря и мъжа си. „Ела веднага! Не можеш да останеш на улицата!“, каза тя. Прегърна ме силно, когато пристигнах, а аз се разплаках като дете.

На следващия ден започнаха истинските кошмари. Петър не ми позволяваше да видя Виктор. Не вдигаше телефона, не отговаряше на съобщенията ми. Свекърва ми – леля Станка – разказваше на всички съседи как съм била лоша майка и как съм проклела детето си. „Тя е виновна! Тя носи лоша енергия!“, шепнеше тя на входа.

Опитах да потърся помощ от социалните служби. Служителката ме изгледа с безразличие: „Госпожо, бащата има постоянен адрес и доходи. Вие къде живеете? Как ще гледате детето?“ Сълзите ми не я трогнаха.

Дните минаваха в отчаяние. Всяка сутрин се будех с мисълта за Виктор – дали е добре, дали е ял, дали има пристъп. Писах писма до Петър: „Моля те, позволи ми да го видя! Той има нужда от майка си!“ Отговор нямаше.

Мария беше до мен през цялото време. „Не се предавай! Ще се борим!“, повтаряше тя. Започнах работа като продавачка в кварталната бакалия – ниска заплата, дълги смени, но поне имах някакъв доход. Вечерите прекарвах в търсене на адвокат, който да поеме делото ми за родителски права.

Намерих адвокат Димитрова – строга жена с остър поглед и твърд глас. „Ще се борим! Но трябва да си силна!“, каза тя. Подготвихме документи, събрах медицински бележки за болестта на Виктор и свидетелства от съседи и приятели.

Петър не се появи на първото дело. На второто доведе свекърва ми и двама свои приятели за свидетели. „Тя е нестабилна! Не може да гледа дете!“, крещеше леля Станка пред съдията. Аз стоях с наведена глава и стисках снимката на Виктор в ръката си.

Съдът реши временно детето да остане при бащата до изясняване на обстоятелствата. Разбрах, че битката ще е дълга и мръсна.

Веднъж срещнах Петър пред блока им. „Петре, моля те… само да го видя за малко…“, прошепнах аз. Той ме изгледа с омраза: „Ти не си майка! Ти си проклятие за това дете!“ Счупих се отвътре.

Виктор беше всичко за мен. Спомнях си как пеехме заедно „Зайченцето бяло“, как го люлеех в парка до блока, как ме прегръщаше силно вечер преди сън. Сега тези спомени ме убиваха.

Една вечер Мария ме намери разплакана на пода: „Не мога повече… Не мога без него…“, хлипах аз. Тя ме прегърна: „Ще успееш! За него трябва да се бориш!“

Минаха месеци в съдебни битки, унижения и отчаяние. Но не се отказах. Намерих сили в себе си – записах се на курсове по счетоводство, намерих по-добра работа в малка фирма в центъра. Започнах да изпращам подаръци и писма до Виктор чрез адвокатката ми.

Един ден получих писмо от него – с треперлив детски почерк: „Мамо, липсваш ми.“ Разплаках се неудържимо.

На последното дело съдията ме попита: „Госпожо Иванова, защо смятате, че сте по-добрият родител?“ Погледнах го право в очите: „Защото никога няма да спра да обичам сина си и ще направя всичко възможно той да бъде щастлив.“

Съдът реши да ми даде право на срещи с Виктор всяка седмица. Не беше пълна победа, но беше начало.

Първата ни среща беше в малкото кафене до Южния парк. Виктор ме прегърна силно: „Мамо, ти пак ли ще си тръгнеш?“ Сълзите ми потекоха: „Никога повече няма да те оставя.“

Сега живея сама в малък апартамент под наем в Надежда. Всеки ден работя усилено, за да докажа на всички – и най-вече на себе си – че съм достойна майка.

Понякога нощем се питам: Защо хората са толкова жестоки към една майка? Защо обществото винаги обвинява жената? А вие какво мислите – заслужава ли една майка втори шанс?