Отидох си, защото вече не исках да бъда „досадната“ съпруга

– Йоана, пак ли ще започваш с твоите глупости? – гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз стоях с ръце, стиснали чашата с чай, и гледах през прозореца към сивия двор на кооперацията ни в София. Беше ноемврийска вечер, а мракът сякаш се беше настанил не само навън, а и между нас.

– Не са глупости, Петре. Просто искам да поговорим. Не сме се виждали цяла седмица – опитах се да не трепери гласът ми, но той вече беше обърнал гръб и ровеше из хладилника.

– Работя! Не мога да се занимавам с твоите прищевки. Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.

Тези думи ме удариха като шамар. Вече ги бях чувала десетки пъти през последните месеци. Когато се омъжих за Петър, вярвах, че любовта ни ще пребори всичко – различията между малкия ми роден град Панагюрище и голямата София, между мечтите ми и неговата амбиция. Но с времето се оказа, че за него съм просто „жената от провинцията“, която не разбира „големия живот“.

Първите години бяха като приказка – разходки по Витошка, вечери с приятели, смях. После дойдоха дългите работни дни, телефонът му никога не спираше да звъни, а аз все по-често оставах сама. Опитвах се да се впиша – записах курсове по английски, започнах работа в книжарница. Но за Петър това не беше достатъчно.

– Йоана, защо не можеш да бъдеш като жените на колегите ми? Виж ги – поддържани, усмихнати, не мрънкат за глупости…

– Аз не съм като тях! – извиках веднъж и после цяла нощ плаках в банята.

С времето започнах да усещам как се смалявам. Всяка моя дума беше „досадна“, всяка молба – „прищявка“. Веднъж на семейно събиране майка му ме погледна строго:

– Йоана, трябва да си благодарна, че Петър те е взел. София не е за всеки.

Погледнах я в очите и усетих как нещо в мен се чупи. Дори собствената ми майка по телефона ми казваше:

– Търпи, дъще. Мъжете са такива. Не разваляй семейството заради глупости.

Но аз вече не можех да търпя. Всяка вечер се прибирах у дома с усещането, че съм чужда – в собствения си живот. Петър ме избягваше, а когато говорехме, беше само за сметките или за това какво не съм направила както трябва.

Една вечер го чух да говори по телефона:

– Не знам докога ще издържа с тази провинциалистка…

Сърцето ми се сви. Станах и без да мисля много, започнах да събирам багажа си. Петър дори не забеляза веднага.

– Къде тръгна? – попита накрая.

– Отивам си. Не мога повече да бъда твоята „досадна“ съпруга.

Той само сви рамене:

– Както искаш.

Върнах се при родителите си в Панагюрище. Майка ми ме посрещна със сълзи:

– Какво ще кажат хората? Ще ни изложиш!

– По-добре сама, отколкото унижена – отвърнах тихо.

Първите седмици бяха ад. Съседките шушукаха зад гърба ми:

– Виж я, върнала се е… Не е могла да задържи мъжа си.

Дори баща ми мълчеше тежко на масата. Но аз започнах да дишам по-леко. Намерих работа в местната библиотека. Започнах да пиша стихове – нещо, което винаги съм обичала, но в София нямах време или смелост.

Един ден срещнах стара приятелка от училище – Мария:

– Йоана! Радвам се да те видя! Как си?

– Добре съм… Свободна съм – усмихнах се за първи път от месеци.

Скоро разбрах, че не съм сама. Още няколко жени от града бяха минали през подобно унижение – едната бе избягала от ревнив съпруг, другата от алкохолик. Започнахме да се събираме веднъж седмично – говорехме си, подкрепяхме се. Създадохме малък кръг на жени с достойнство.

Петър така и не потърси контакт с мен. Разбрах от общи познати, че вече има нова приятелка – „по-подходяща“ според майка му.

Понякога вечер лежа будна и си мисля: дали сгреших? Дали трябваше да търпя още малко? Но после си спомням онова усещане за празнота и болка…

Сега имам малко жилище под наем, работа, приятелки и най-важното – себе си. Все още ме боли от думите на майка ми или погледите на хората в магазина. Но вече знам: никой няма право да ме кара да се чувствам малка или недостойна.

Понякога си задавам въпроса: Колко още жени живеят така – в сянката на чуждите очаквания? И кога ще спрем да търпим само заради страха „какво ще кажат хората“?