Отидох си, защото вече не исках да бъда „досадната“ съпруга
– Йоана, пак ли ще започваш с твоите глупости? – гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз стоях с ръце, стиснали чашата с чай, и гледах през прозореца към сивия двор на кооперацията ни в София. Беше ноемврийска вечер, а мракът сякаш се беше настанил не само навън, а и между нас.
– Не са глупости, Петре. Просто искам да поговорим. Не сме се виждали цяла седмица – опитах се да не трепери гласът ми, но той вече беше обърнал гръб и ровеше из хладилника.
– Работя! Не мога да се занимавам с твоите прищевки. Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.
Тези думи ме удариха като шамар. Вече ги бях чувала десетки пъти през последните месеци. Когато се омъжих за Петър, вярвах, че любовта ни ще пребори всичко – различията между малкия ми роден град Панагюрище и голямата София, между мечтите ми и неговата амбиция. Но с времето се оказа, че за него съм просто „жената от провинцията“, която не разбира „големия живот“.
Първите години бяха като приказка – разходки по Витошка, вечери с приятели, смях. После дойдоха дългите работни дни, телефонът му никога не спираше да звъни, а аз все по-често оставах сама. Опитвах се да се впиша – записах курсове по английски, започнах работа в книжарница. Но за Петър това не беше достатъчно.
– Йоана, защо не можеш да бъдеш като жените на колегите ми? Виж ги – поддържани, усмихнати, не мрънкат за глупости…
– Аз не съм като тях! – извиках веднъж и после цяла нощ плаках в банята.
С времето започнах да усещам как се смалявам. Всяка моя дума беше „досадна“, всяка молба – „прищявка“. Веднъж на семейно събиране майка му ме погледна строго:
– Йоана, трябва да си благодарна, че Петър те е взел. София не е за всеки.
Погледнах я в очите и усетих как нещо в мен се чупи. Дори собствената ми майка по телефона ми казваше:
– Търпи, дъще. Мъжете са такива. Не разваляй семейството заради глупости.
Но аз вече не можех да търпя. Всяка вечер се прибирах у дома с усещането, че съм чужда – в собствения си живот. Петър ме избягваше, а когато говорехме, беше само за сметките или за това какво не съм направила както трябва.
Една вечер го чух да говори по телефона:
– Не знам докога ще издържа с тази провинциалистка…
Сърцето ми се сви. Станах и без да мисля много, започнах да събирам багажа си. Петър дори не забеляза веднага.
– Къде тръгна? – попита накрая.
– Отивам си. Не мога повече да бъда твоята „досадна“ съпруга.
Той само сви рамене:
– Както искаш.
Върнах се при родителите си в Панагюрище. Майка ми ме посрещна със сълзи:
– Какво ще кажат хората? Ще ни изложиш!
– По-добре сама, отколкото унижена – отвърнах тихо.
Първите седмици бяха ад. Съседките шушукаха зад гърба ми:
– Виж я, върнала се е… Не е могла да задържи мъжа си.
Дори баща ми мълчеше тежко на масата. Но аз започнах да дишам по-леко. Намерих работа в местната библиотека. Започнах да пиша стихове – нещо, което винаги съм обичала, но в София нямах време или смелост.
Един ден срещнах стара приятелка от училище – Мария:
– Йоана! Радвам се да те видя! Как си?
– Добре съм… Свободна съм – усмихнах се за първи път от месеци.
Скоро разбрах, че не съм сама. Още няколко жени от града бяха минали през подобно унижение – едната бе избягала от ревнив съпруг, другата от алкохолик. Започнахме да се събираме веднъж седмично – говорехме си, подкрепяхме се. Създадохме малък кръг на жени с достойнство.
Петър така и не потърси контакт с мен. Разбрах от общи познати, че вече има нова приятелка – „по-подходяща“ според майка му.
Понякога вечер лежа будна и си мисля: дали сгреших? Дали трябваше да търпя още малко? Но после си спомням онова усещане за празнота и болка…
Сега имам малко жилище под наем, работа, приятелки и най-важното – себе си. Все още ме боли от думите на майка ми или погледите на хората в магазина. Но вече знам: никой няма право да ме кара да се чувствам малка или недостойна.
Понякога си задавам въпроса: Колко още жени живеят така – в сянката на чуждите очаквания? И кога ще спрем да търпим само заради страха „какво ще кажат хората“?