Майка, която се осмели да избере себе си: Историята на Мария от Пловдив

– Какво значи това, че заминаваш? – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от недоумение и гняв. Стоеше насреща ми в кухнята, стиснала чашата си с чай така силно, че се страхувах да не се счупи.

– Вики, не заминавам завинаги. Просто… искам да опитам нещо ново. – Гласът ми прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах. – Това е шанс, който не съм имала никога досега.

Синът ми Георги мълчеше, вперен в пода. Беше дошъл от София специално за този разговор. Въздухът между нас беше наситен с неизказани думи и стари очаквания.

Винаги съм била „майката на Вики и Гошо“. Откакто се помня, животът ми се въртеше около тях – закуски в 6 сутринта, тетрадки за подписване, родителски срещи, безкрайни тревоги за оценки, приятелства, първи любови и разбити сърца. След като баща им ни напусна, останахме тримата – аз и децата ми. Станах всичко за тях: майка, баща, приятел, враг, учител, лекар… Забравих коя съм извън тази роля.

Когато Вики замина да учи във Варна, а Гошо започна работа в София, апартаментът ни в Пловдив опустя. Първите месеци не знаех какво да правя със себе си. Сутрин ставах рано по навик, приготвях закуска за трима и после я изхвърлях. Прахосмукачката бръмчеше в празните стаи. Телефонът ми беше винаги до мен – „Мамо, добре съм“, „Мамо, нямам време да говоря“, „Мамо, ще ти се обадя утре“.

Една сутрин получих писмо от нотариус. Оказа се, че леля ми Катя – сестрата на баща ми, с която почти не поддържахме връзка – ми е оставила малка къща в Родопите и известна сума пари. Не можех да повярвам. Седях на кухненската маса с писмото в ръка и плаках – от изненада, благодарност и страх.

В следващите седмици мисълта за промяна не ме напускаше. Можех да продам къщата и да вложа парите в ремонта на апартамента или да ги дам на децата. Но за първи път в живота си поисках нещо само за себе си. Да избягам от града, от самотата между четири стени, от ролята на „майката на“.

Когато споделих решението си с Вики и Гошо, реакцията им беше бурна.

– Ти не можеш просто така да ни изоставиш! – извика Вики. – Какво ще кажат хората? Майка ти тръгнала да живее сама в някаква планинска къща!

– Мамо, сигурна ли си? – попита тихо Гошо. – Не е ли опасно? Ще се справиш ли сама?

– Не ме изоставяте ли вие? – прошепнах аз. – Не съм ли аз тази, която остава сама тук?

Тишината беше тежка. Виждах болката в очите им, но и собствената си болка вече не можех да преглъщам.

Първите дни в Родопите бяха като сън. Къщата беше стара, но здрава. Миришеше на дърво и спомени. Съседите ме приеха с любопитство и топлина – баба Станка носеше домашен хляб, дядо Иван ме научи как се цепят дърва. Вечерите бяха тихи – само щурците и далечният лай на кучета.

Понякога се улавях как чакам телефонът да звънне. Вики се обаждаше рядко и разговорите ни бяха напрегнати.

– Мамо, кога ще се върнеш? Тук всички питат за теб.
– Не знам още, Вики. Харесва ми тук.
– Не разбирам защо го правиш.
– Защото никога не съм живяла за себе си.

Гошо беше по-разбиращ:
– Мамо, ако си щастлива там, аз съм спокоен.
– Благодаря ти, Гошо. Това значи много за мен.

С времето започнах да се променям. Записах се на курс по рисуване в читалището. Помагах в местната библиотека. За първи път от години се чувствах полезна не само като майка, а като човек със свои интереси и мечти.

Една вечер седях пред камината с чаша чай и дневника си. Писах:
„Днес разбрах нещо важно – майчинството не е затвор. Имам право на свои желания и свобода.“

Съседите ме канеха на празници и седенки. Усетих как животът може да бъде пълноценен и извън ролята на майка. Започнах да се усмихвам по-често.

След няколко месеца Вики дойде на гости. Беше напрегната и резервирана.
– Какво ще правиш тук цяла зима? – попита тя.
– Ще живея – отвърнах просто.
Тя ме гледа дълго, после избухна в сълзи:
– Прости ми… Мислех само за себе си. Страхувах се да те загубя.
Прегърнах я силно:
– Никога няма да ме загубиш. Просто вече съм повече от майка ти.

Сега знам: любовта към децата не намалява, когато обичаш и себе си. Напротив – ставаш по-добра майка, когато си щастлива жена.

Питам ви: Колко от вас са забравили кои са извън ролята на родител? Имате ли смелостта да изберете себе си?