Защо копая в градината, когато мога просто да седя на тревата?

— Пак ли ще копаеш, Мария? — гласът на Иван ме преследва още от ранното утро, когато слънцето едва се подава над покривите на Копривщица. Стои на прага с чаша кафе, облечен в чиста риза, сякаш ще ходи на гости, а не ще прекарва деня у дома.

— Градината няма да се прекопае сама — отвръщам, без да го поглеждам. Пръстта е влажна и тежка, но ръцете ми вече знаят ритъма: забиваш мотиката, обръщаш буца, вдишваш аромата на земя. Това е моят свят. Тук съм жива.

— Не разбирам защо се мъчиш толкова — продължава той, вече по-настойчиво. — Можем да засеем райграс, да сложим шезлонги и да си почиваме като хората. Всички го правят. Гледай съседите — тревата им е като килим.

В този момент усещам как нещо в мен се къса. Спирам и се изправям срещу него. В очите му виждам умора, но и неразбиране. Колко пъти сме водили този разговор? Колко пъти съм се опитвала да му обясня защо градината е повече от място за домати и чушки?

— Иван, ти помниш ли майка ми? — питам тихо. — Помниш ли как всяка пролет прекопаваше градината с голи ръце? Как ни учеше да садим картофи и да връзваме доматите? Това не е просто работа. Това е спомен, корен, дом.

Той въздъхва и отпива от кафето си. — Знам, Мария. Но времената се промениха. Хората искат почивка, не пот на челото.

— А аз не искам да забравя кои сме — отвръщам. — Не искам децата ни да мислят, че храната идва от магазина и че всичко трябва да е лесно.

Той замълчава. В този момент дъщеря ни Елица излиза босонога на двора.

— Мамо, може ли да ти помогна? — пита тя с онзи детски ентусиазъм, който ме кара да се усмихна дори когато съм уморена до смърт.

— Разбира се, слънце мое. Вземи малката мотика.

Иван наблюдава как Елица копае до мен. Виждам колебание в очите му — между желанието за модерност и носталгията по миналото.

Следобедът напича силно. Потта се стича по гърба ми, но гледам как редиците се оформят — лукът вече е поникнал, а доматите чакат да бъдат вързани. Спомням си как майка ми пееше народни песни, докато работеше. Запявам тихо:

„Де е България? Де е моят дом?“

Елица ме гледа учудено.

— Мамо, защо пееш?

— Защото така правеше баба ти. Песента помага на ръцете да не спират.

Вечерта Иван сяда до мен на пейката пред къщата. Дълго мълчим.

— Може би си права — казва най-сетне той. — Може би тревата е красива, но градината има душа.

Поглеждам го с благодарност. — Не искам да живеем само заради удобството, Иван. Искам децата ни да знаят откъде идват. Да усещат земята под ноктите си и аромата на прясна краставица.

Той се усмихва тъжно.

— Ами ако някой ден никой не поиска да копае? Ако всичко това остане само твой спомен?

Сълзи парят в очите ми.

— Тогава поне ще знам, че съм опитала. Че съм оставила следа.

На следващия ден Иван излиза с мен в градината. Не казва нищо, просто взима лейката и започва да полива редиците. Елица тича между нас и носи кофи с вода от кладенеца.

Слънцето залязва над Копривщица, а аз усещам мириса на прясно окосена трева и влажна земя. В този миг разбирам: градината не е просто място за работа или почивка. Тя е мост между поколенията, между миналото и бъдещето ни.

Понякога си мисля: дали някой ден ще спрем да копаем и ще забравим песните на майките си? Или ще намерим сили да пазим корените си живи? Какво бихте избрали вие?