Бившата ми съпруга се върна с чуждо дете: Приютих я, но това не свърши добре

— Какво правиш тук, Мария? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на къщата си в село Долно Камарци, а дъждът се стичаше по лицето ѝ, смесвайки се със сълзите ѝ. В ръцете си държеше малко момиченце, увито в старо одеяло.

— Нямам къде да отида, Иване… Моля те… — прошепна тя и погледна надолу.

Сърцето ми се сви. Тази жена беше моят свят преди три години. Бяхме женени почти десетилетие, докато един ден не си тръгна без обяснения. Остави ме с празна къща и разбито сърце. Слуховете в селото не закъсняха — била си намерила друг, някакъв бизнесмен от София. Не ѝ се обадих, не я потърсих. Гордостта ми беше по-силна от болката.

Сега стоеше пред мен, мокра и отчаяна, с дете на ръце.

— Това ли е… твоето дете? — попитах тихо.

Тя кимна. — На Пламен е. Остави ни. Изгони ни от апартамента. Нямам никого… Само теб.

Погледнах момиченцето — около три годинки, с големи кафяви очи, които ме гледаха уплашено. Не беше виновно за нищо. Вдишах дълбоко и отворих вратата.

— Влизайте.

Така започна всичко отначало. Мария спеше в старата ни спалня, а аз се преместих на дивана в хола. Детето — Елица — беше тихо и послушно. Първите дни минаха в неловко мълчание. Селото бързо разбра за новите ми гости. Баба Станка от съседната къща не пропусна да ме срещне на улицата:

— Иване, ти луд ли си? След всичко, което ти стори тая жена…

Само свих рамене. Не можех да я оставя на улицата с дете.

Мария започна да помага вкъщи — готвеше, чистеше, опитваше се да върне някаква нормалност. Понякога я чувах нощем да плаче тихо. Елица бързо свикна с мен и започна да ме нарича „чичо Иван“. Веднъж я заведох на реката заедно с другите деца от селото. Видях как ме гледа Мария през прозореца — с благодарност и вина едновременно.

Но колкото повече минаваше времето, толкова повече усещах тежестта на миналото между нас. Един ден я заварих да рови из старите ни снимки.

— Защо го направи? — попитах я без заобикалки.

Тя се разплака.

— Бях глупава… Мислех, че заслужавам повече. Пламен ми обеща всичко — пари, живот в София… А после просто се умори от мен и детето.

— А аз? Аз какво заслужавах?

Тя не можа да отговори.

С времето хората в селото започнаха да шушукат все по-силно. В магазина ме гледаха с насмешка, някои приятели спряха да ми говорят. Майка ми дойде от Перник специално да ме разубеди:

— Сине, ще ти изяде душата пак! Не си ли научи урока?

Но аз не можех да изгоня Мария и Елица. Не можех да бъда като Пламен.

Една вечер, докато вечеряхме тримата на масата, Елица ме погледна и каза:

— Тате Иван, ще ми прочетеш ли приказка?

Мария пребледня. Аз замръзнах.

— Аз не съм ти татко, Ели… — казах тихо.

Тя се разплака и избяга в стаята си. Мария ме изгледа с укор:

— Защо го каза така? Тя те обича…

— Не мога да ѝ лъжа! Не съм ѝ баща! — избухнах аз.

Тази нощ Мария дойде при мен в хола.

— Иване… Може би трябва да си тръгнем. Не искам да ти съсипвам живота още веднъж.

Погледнах я дълго. В този момент разбрах — никога няма да мога да простя напълно. Болката беше твърде дълбока, а доверието — безвъзвратно изгубено.

На следващия ден ѝ дадох пари за квартира в София и я изпратих на автогарата с Елица. Гледах как автобусът потегля и усещах празнина в гърдите си.

Вечерта седнах сам на прага на къщата и слушах тишината на селото. Мислех си: „Дали направих правилното? Дали човек може истински да прости предателството? Или просто се учим да живеем с белезите?“