Той е моят баща и ще бъде на сватбата ми – харесва ли ти или не, мамо

– Не мога да повярвам, че го правиш! – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме една срещу друга в малката кухня на панелката ни в Люлин, а между нас – тишина, по-тежка от всичко казано досега.

– Мамо, той е моят баща. Искам да бъде на сватбата ми. – Гласът ми беше тих, но решителен. Вътре в мен бушуваше буря. Знаех, че я наранявам, но за първи път в живота си чувствах, че трябва да избера себе си.

Майка ми се обърна рязко към прозореца. Виждах как раменете ѝ се тресат. От малка помня този жест – когато не искаше да я виждам слаба. Но аз вече не бях дете.

– Той те изостави! – изкрещя тя. – Остави ме сама с теб! Не помниш ли как плаках всяка вечер? Как работех на две места, за да имаш обувки и тетрадки? А сега… сега го каниш на сватбата си?!

Стиснах зъби. Помнех всичко. Помнех как се прибираше късно вечер, как миришеше на евтин парфюм и цигари. Как се опитваше да скрие умората си зад усмивка. Помнех и как баща ми идваше веднъж годишно с подарък и вина в очите.

– Не го оправдавам – казах тихо. – Но той е част от мен. Искам да го има там. За мен.

Майка ми се обърна към мен с лице, което не бях виждала досега – смес от болка, гняв и страх.

– Той ще ти разбие сърцето, както разби моето.

– Може би – отвърнах. – Но това е моят избор.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и слушах как майка ми плаче в хола. Спомних си първия път, когато видях баща си след развода им – бях на шест. Стоеше неловко пред входа с плюшено мече в ръка. Не знаех дали да го прегърна или да избягам. Майка ми стоеше зад мен като стена.

Годините минаваха, а срещите ни бяха редки и кратки. Понякога идваше на рождения ми ден, понякога забравяше. Майка ми винаги беше там – с тортата, с подаръците, с прегръдките. Но въпреки всичко, в мен остана празно място, което само той можеше да запълни.

Когато срещнах Петър – бъдещия ми съпруг – за първи път му разказах за семейството си. Той ме изслуша внимателно и каза: „Това е твоят живот. Ти решаваш кой ще бъде част от него.“

Седмица преди сватбата се обадих на баща си. Гласът му трепереше от изненада и радост.

– Наистина ли искаш да дойда? – попита той.

– Да, тате. Искам да ме заведеш до олтара.

Настъпи тишина. Чух как преглъща сълзите си.

– Благодаря ти, мило мое момиче…

В деня на сватбата майка ми беше красива като никога досега – с нова рокля и коса, прибрана в кок. Но очите ѝ бяха червени от безсънните нощи. Баща ми пристигна рано сутринта с букет бели рози и костюм, който очевидно беше взел назаем.

– Изглеждаш прекрасно – каза той тихо.

– Благодаря ти, тате.

Майка ми стоеше в другия край на стаята и гледаше през прозореца. Когато дойде моментът да тръгнем към църквата, тя хвана ръката ми.

– Обичам те – прошепна тя. – Просто се страхувам да не те загубя.

Прегърнах я силно.

– Никога няма да те загубя, мамо. Но имам нужда и от него.

По време на церемонията усещах погледите им върху себе си – майка ми със свито сърце, баща ми със сълзи в очите. Когато Петър хвана ръката ми пред олтара, разбрах: това е моят живот и аз избирам кой ще бъде част от него.

След сватбата седнахме тримата на една маса за първи път от години. Мълчахме дълго време. После баща ми каза:

– Съжалявам за всичко…

Майка ми го погледна с болка:

– Не можеш да върнеш времето назад.

– Знам – отвърна той. – Но мога да бъда тук за нея отсега нататък.

Погледнах ги и двамата и осъзнах колко много ги обичам – по различен начин, но еднакво силно. Може би никога няма да бъдем истинско семейство, но поне за този ден бяхме заедно.

Сега седя сама в новия ни апартамент и се чудя: Може ли едно разбито семейство някога да се излекува напълно? Или просто се учим да живеем с празните места? Какво бихте направили вие на мое място?