Всичко за сина: Когато любовта се превърне в бреме

– Мамо, не можеш повече да идваш в офиса. Не искам да те виждам там. – Гласът на Петър беше студен, почти непознат. Стоях насред коридора на нашата фирма, с папка в ръка, и не можех да повярвам на думите му.

– Петре, какво говориш? Това е нашата фирма! – Гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам спокойна. Вътре в мен всичко се срутваше.

Той не ме погледна. Само стисна устни и продължи:

– Не е вече наша. Аз я водя. Ти само пречиш. Моля те, остави ме да работя.

Това беше моментът, в който светът ми се разпадна. Върнах се вкъщи, в малкия двустаен апартамент в Люлин, където всяка вещ носеше спомен за по-добри времена. Седнах на дивана, обгърнах коленете си и се разплаках така, както не бях плакала от смъртта на майка ми.

Петър беше всичко за мен. След като баща му ни напусна, когато Петър беше само на шест, аз станах и майка, и баща. Работех по две смени – първо като счетоводителка в една строителна фирма, после чистех офиси вечер. Всичко беше за него: нови обувки за първия учебен ден, уроци по английски, лагери на морето…

Когато завърши университета, му предложих да започнем нещо свое. Взех кредит, заложих апартамента – не мислех за себе си. Фирмата потръгна. Работехме рамо до рамо – аз с опита си, той с младостта и идеите си. Понякога спорехме, но винаги намирахме път един към друг.

Последните месеци обаче нещо се промени. Петър стана затворен, нервен. Започна да закъснява за работа, да ми говори рязко. Опитвах се да го питам какво става, но той само махаше с ръка: „Остави ме, мамо.“

Една вечер го чух да говори по телефона:
– Не мога повече така! Тя не разбира нищо от новите неща… Да, знам, че е майка ми…

Сърцето ми се сви. Оттогава започнах да усещам как ме избягва. Колегите също започнаха да ме гледат странно – шушукаха си зад гърба ми. Един ден дори чух Мария от счетоводството да казва:
– Не е ли време госпожа Иванова да се пенсионира? Само пречи на Петър.

Не казах нищо. Преглътнах обидата и продължих да работя. Но болката растеше с всеки ден.

В деня, когато Петър ме изгони от фирмата, светът ми спря. Седмици наред не излизах от вкъщи. Телефонът ми мълчеше – никой не се обаждаше. Само съседката баба Дора почука веднъж:
– Как си, Мариана? Не съм те виждала отдавна.

– Добре съм, Дорче… Просто малко съм уморена.

Лъжа след лъжа – дори пред себе си не можех да призная истината.

Започнах да ровя из старите кутии със снимки и документи. Всяка снимка на Петър като дете ме караше да плача още повече. Писах му съобщения: „Петре, моля те, обади ми се.“ Отговор нямаше.

Една вечер телефонът звънна. Беше дъщерята на братовчедка ми:
– Лельо Мариана, чух какво е станало… Ако имаш нужда от нещо…

– Благодаря ти, мило дете… Ще се оправя.

Но не се оправях. Всяка сутрин ставах без цел. Гледах през прозореца как хората бързат за работа и си мислех: „Защо аз останах сама?“

Един ден реших да отида до фирмата – просто да видя дали всичко е наред. Охраната ме спря на входа:
– Госпожо Иванова, имам нареждане да не ви пускам.

Почувствах се като престъпник.

Вечерта написах писмо до Петър:
„Сине, не знам къде сбърках като майка. Всичко правех за теб – може би прекалих? Може би трябваше да ти дам повече свобода? Но ти винаги ще бъдеш моето дете.“

Не получих отговор.

С времето започнах да излизам повече – срещах се с други пенсионерки в парка, ходех на народни танци в читалището. Но празнотата остана.

Една неделя видях Петър случайно в магазина. Беше с някаква жена – явно новата му приятелка. Погледна ме за миг и бързо извърна глава.

Сърцето ми се сви отново.

Вечерта седнах пред прозореца и гледах светлините на София. Мислех си: „Дали някога ще ми прости? Или аз трябва да простя първа?“

Понякога си мисля – има ли край майчината любов? Или просто трябва да се научим да живеем с болката?

Какво бихте направили на мое място? Простих ли твърде много? Или просто такава е съдбата на всяка майка?