Мога ли да спася света, ако не мога да спася себе си?

— Пак ли ще идва Мария с децата? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз бързах да прибера последните две яйца от хладилника. — Ивана, не можем вечно да сме им склад за храна!

Стиснах зъби. Не исках да се караме. Не тази вечер. Но знаех, че той е прав. Хладилникът беше почти празен, а заплатата ми като учителка в малкото училище в квартала стигаше едва-едва до края на месеца. Петър работеше в автосервиз, но и там нещата не вървяха добре. Въпреки това, когато сестра ми Мария ми се обади преди седмица, плачейки, че мъжът ѝ пак е изчезнал с парите за наема, не можах да ѝ откажа. Тя има две малки деца — Калина и Мартин — и нямаше къде да отиде.

— Само за няколко дни ще останат — обещах на Петър тогава. — Докато си намери работа или докато се оправят нещата.

Но „няколко дни“ станаха седмица, после две. Всяка сутрин се будех по-рано, за да приготвя закуска за всички — шест човека около масата ни за четирима. Децата се караха за последната филия хляб, а Мария стоеше с празен поглед и едва намираше сили да стане от леглото.

— Трябва да ѝ помогна — казвах си. — Аз съм ѝ сестра.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона с майка си:

— Не знам докога ще издържим така. Ивана не разбира, че не можем да спасяваме всички. Нашите деца вече усещат напрежението.

Сърцето ми се сви. Наистина ли бях толкова заслепена? Вечерта, докато всички спяха, седнах до прозореца и заплаках тихо. Спомних си как като малки с Мария деляхме всичко — дори последната ябълка от дървото в двора на баба ни. Тогава си обещахме винаги да се подкрепяме.

На следващата сутрин Калина дойде при мен:

— Лельо Ивана, мама пак плаче. Може ли да спим при теб тази нощ?

Прегърнах я силно. Как можех да ги изгоня? Но после видях погледа на дъщеря ми Елица — уморен, раздразнен. Тя вече не канеше приятелки вкъщи. Синът ми Виктор се затваряше в стаята си и слушаше музика с часове.

— Мамо, кога ще си тръгнат? — попита ме една вечер Елица. — Вече нямам място за себе си.

Не знаех какво да ѝ кажа.

Мария не търсеше работа. Казваше, че няма кой да гледа децата, а аз не можех да я оставя сама с тях цял ден — страхувах се, че ще рухне напълно. Петър започна да се прибира все по-късно. Веднъж го чух да казва на приятел:

— Чувствам се като гост в собствения си дом.

В един момент започнах да се страхувам от собственото си отражение в огледалото. Очите ми бяха уморени, кожата — посивяла. Не помнех кога последно съм се смяла истински.

Една неделя сутрин Петър избухна:

— Ивана, това не може да продължава! Или тя си тръгва, или аз!

Мария чу всичко. Вечерта дойде при мен със сълзи в очите:

— Прости ми, че ти развалих живота. Просто… не знам къде другаде да отида.

Прегърнах я силно.

— Не ти си виновна — прошепнах. — Просто… аз не знам как да спася всички едновременно.

На следващия ден Мария събра багажа си и тръгна при една приятелка в Люлин. Децата плачеха, а аз стоях на прага и усещах как празнотата ме поглъща.

След като останахме сами, вкъщи стана по-тихо, но между мен и Петър зееше пропаст. Децата ми бяха дистанцирани. Опитвах се да върна стария ритъм — семейни вечери, смях, игри — но нещо беше необратимо променено.

Понякога нощем се питам: Кога помощта към другите преминава в самоунищожение? Къде е границата между любовта към семейството и отговорността към собственото щастие?

А вие… бихте ли постъпили по различен начин? Колко далеч бихте стигнали заради сестра или брат?