Гласът на дядо: Писмо от небето

– Не искам да го погребват! – изкрещях, докато държах ръката на майка ми, а очите ми се пълнеха със сълзи. В стаята миришеше на тамян и прясно изпечен хляб, но за мен всичко беше пропито с болка. Дядо Иван лежеше неподвижен в ковчега, а аз не можех да повярвам, че никога повече няма да чуя гласа му.

Майка ме прегърна силно, но аз се отдръпнах. – Защо той? Защо точно сега? – питах я през сълзи. Тя само поклати глава и прошепна:

– Понякога Господ взима най-добрите първи, сине.

Бях на петнадесет и дядо беше моят герой. Той ме учеше да ловя риба в Искъра, да цепя дърва и да не се предавам пред трудностите. Всяка неделя ме водеше на пазара в Мездра, където продавахме домашни яйца и мед. Винаги казваше: „Животът е като реката – понякога е бурен, понякога тих, но винаги върви напред.“

След погребението всичко у дома стана сиво. Майка се затвори в себе си, а баща ми се прибираше все по-късно от работа. Аз се затворих в стаята си и слушах старите записи на дядо – как разказва приказки или пее „Дунавско хоро“ с дрезгавия си глас. Но това не беше същото.

Една вечер, докато седях на леглото си и гледах снимката на дядо, майка влезе тихо. В ръцете ѝ имаше малка дървена кутия. Седна до мен и я постави в скута ми.

– Това е за теб – каза тя и очите ѝ блестяха от сълзи. – Дядо ти го остави специално за теб.

Отворих кутията с треперещи ръце. Вътре имаше стара касета и бележка с почерка на дядо: „На моето момче – когато ти стане най-тъжно.“

Сърцето ми заби лудо. Изтичах до стария касетофон в хола и пъхнах касетата вътре. Натиснах „play“ и гласът на дядо изпълни стаята:

„Здравей, Ивайло! Ако слушаш това, значи вече не съм до теб. Но знай, че винаги ще бъда с теб – във всяко твое решение, във всяка твоя усмивка. Не се страхувай от живота, момчето ми. Грешките са част от пътя. Обичай майка си и баща си, прощавай им, когато са строги. И помни – истинският мъж не е този, който не плаче, а този, който не се отказва.“

Сълзите ми потекоха безконтролно. Майка ме прегърна силно и за първи път от седмици плакахме заедно. Тогава разбрах – дядо не си е отишъл напълно. Той беше тук, в гласа си, в спомените ни, в малките неща.

Дните минаваха бавно. В училище приятелите ми ме гледаха странно – някои се опитваха да ме развеселят, други избягваха темата. Само Мария от съседния клас се осмели да ме попита:

– Как си наистина?

– Не знам – отвърнах честно. – Понякога ми се струва, че ще се събудя и всичко ще е както преди.

Тя кимна разбиращо и сложи ръка на рамото ми.

– И аз загубих баба миналата година. Болката не минава, но става по-лека.

Вечерите прекарвах с касетата на дядо. Понякога я слушах по няколко пъти подред. Започнах да записвам свои мисли в тетрадка – писма до дядо. Питах го какво би направил той, ако беше на мое място. Един ден написах:

„Дядо, татко пак се скара с мама заради парите. Чувствам се виновен, че не мога да помогна. Какво да правя?“

На следващата сутрин намерих бележка от майка: „Обичам те! Не си виновен за нищо.“

Започнах да говоря повече с нея. Споделях ѝ страховете си, а тя ми разказваше истории за своето детство с дядо Иван – как я е учил да кара колело по черния път към лозята, как са беряли сливи за ракия.

Един ден баща ми се прибра по-рано от работа. Седна до мен на двора и запали цигара.

– Знам, че ти е тежко – каза той тихо. – И на мен ми липсва баща ти. Но трябва да продължим напред заради него.

Погледнах го и видях сълзи в очите му – нещо, което никога досега не бях виждал.

– Ще опитаме заедно – прошепнах.

С времето започнах да помагам повече вкъщи – цепех дърва, носех вода от кладенеца, грижех се за кокошките. Майка ме гледаше с гордост, а баща ми започна да ме взима със себе си на работа в града.

Веднъж вечерта седнахме тримата край масата и майка каза:

– Дядо ти би бил горд с теб.

Усмихнах се през сълзи и погледнах към небето през прозореца.

Сега вече знам – болката никога не изчезва напълно, но любовта остава завинаги. Дали някога ще спрем да тъгуваме по хората, които обичаме? Или просто се учим да живеем с празното място в сърцето си?