Когато приятелството боли: Историята на Мария и Антония

– Не мога да повярвам, че пак ми се случва! – извика Антония, хвърляйки телефона си върху масата в кухнята ми. Беше събота вечер, а аз за пореден път слушах как поредният ѝ приятел я е разочаровал. Седях срещу нея с чаша чай, преглъщайки умората от цялата седмица, но не можех да ѝ откажа. Така беше вече двайсет години – откакто се запознахме в гимназията в Пловдив. Тя беше вихър, аз – тихото пристанище.

– Всички мъже са еднакви, Мария! – продължи тя, а очите ѝ се пълнеха със сълзи. – Само ти ме разбираш.

Прегърнах я. Не казах нищо. Знаех, че думите ми няма да променят нищо. Винаги беше така: аз слушах, тя говореше. След това си тръгваше по-лека, а аз оставах с тежестта на нейната болка.

Годините минаваха. Аз завърших университет, започнах работа като учителка в едно училище в Кючук Париж. Антония сменяше работи, гаджета и квартири. Винаги идваше при мен, когато ѝ беше трудно. Помагах ѝ да се мести, да пише молби за работа, да плаче за поредната несполука. Никога не се оплаквах – вярвах, че това е приятелството.

Майка ми често ми казваше:
– Мария, не може само ти да даваш. Приятелството е двупосочна улица.

– Мамо, тя няма никого другиго – отвръщах аз.

Но майка ми беше права.

Преди две години баща ми получи инсулт. Светът ми се срина. Трябваше да поема всичко – болниците, документите, грижите за него и за майка ми. Брат ми живееше в Германия и можеше да помага само финансово. Аз бях сама в Пловдив.

Първото нещо, което направих, беше да звънна на Антония.

– Тони, татко е в болница… Много съм зле… – гласът ми трепереше.

– Ох, Мария… Много съжалявам! Но точно днес имам интервю за работа и после трябва да видя един човек… Ще ти звънна утре, става ли?

Не знаех какво да кажа. Приех го. Чаках утрешния ден. Тя не звънна.

Мина седмица. Аз се борех с лекарите и документите сама. Вечер плачех в кухнята си, а телефонът мълчеше. Писах ѝ съобщение: „Тони, имам нужда от теб.“ Отговор нямаше.

Мина месец. Баща ми се прибра вкъщи инвалидизиран. Майка ми рухна психически. Аз не спях по цели нощи. Един ден срещнах Антония случайно на Главната.

– Мария! – извика тя весело и ме прегърна. – Как си? Извинявай, че не се обадих… Много съм заета напоследък! А ти как си?

Погледнах я и усетих как нещо в мен се чупи.

– Не съм добре – казах тихо. – Имам нужда от приятел.

Тя се засмя неловко:
– Ох, миличка… Ще се видим скоро, обещавам! Сега бързам…

Гледах я как се отдалечава по улицата с новата си чанта и обувки на токчета. Усетих се празна.

Оттогава минаха две години. Не сме се виждали повече. Понякога я виждам във Facebook – усмихната на снимки с нови хора, на пътешествия из Гърция и Италия. Аз съм все така тук – между училището, болниците и грижите за родителите си.

Питам се къде сбърках. Дали приятелството ни някога е било истинско? Или просто съм била удобна слушателка? Защо когато аз имах нужда от рамо за плакане, останах сама?

Майка ми казва:
– Виждаш ли сега? Истинските хора се познават в беда.

Понякога ми липсва Антония – не тази от снимките, а онази момиче от гимназията, с която споделяхме мечти и тайни под звездите на Младежкия хълм.

Но вече знам: приятелството не е жертва без граници. Не е само даване без получаване. Научих го по трудния начин.

Сега имам нови приятели – колежки от училище, съседи от блока, които ме питат как съм и носят супа на майка ми. Не са толкова шумни и драматични като Антония, но са истински.

Понякога вечер сядам сама с чаша чай и си мисля: Къде свършва добротата и започва наивността? Колко дълго трябва да чакаш някой да ти бъде приятел? И дали някога ще спра да тъгувам по хората, които са ме предали?

А вие? Случвало ли ви се е да дадете всичко от себе си за някого и накрая да останете сами?