Живот след петдесет: Когато миналото се върне и всичко се преобърне

– Мамо, пак ли ще седиш сама тази вечер? – гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината в кухнята, докато аз бавно въртях лъжицата в чашата си с чай. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в „Люлин“. Погледнах я – вече пораснала жена, с онзи остър поглед, който наследи от баща си.

– Не съм сама, Ели. Имам теб – опитах се да се усмихна, но усмивката ми увисна някъде между умората и самотата.

– Това не е същото. Ти си на петдесет и две, а живееш като на седемдесет. Кога за последно излезе с приятели? Кога за последно се засмя истински? – думите ѝ ме жегнаха. Не защото не беше права, а защото знаех, че не мога да ѝ отговоря.

Тази вечер обаче нещо в мен се пречупи. Взех палтото си и излязох на дъжда. Не знаех накъде отивам, просто вървях по мокрите тротоари, докато стигнах до старата сладкарница на „Пиротска“. Там, на една маса до прозореца, седеше човек, когото не бях виждала повече от тридесет години – Стефан. Беше първата ми любов от гимназията, онзи, за когото майка ми казваше: „Този ще те завърти и ще те остави.“

– Мария? – гласът му беше същият – топъл и леко дрезгав. – Не мога да повярвам! Как си?

Седнах при него, сякаш времето не беше минало. Говорихме с часове – за живота, за децата, за мечтите, които сме заровили под купища сметки и грижи. Оказа се, че и той е сам. Жена му го напуснала преди години, синът му живее в Германия и рядко се обажда.

– Знаеш ли, Мария – каза Стефан тихо, докато навън дъждът утихваше – понякога си мисля, че най-големият ни страх е да започнем отначало. Особено когато всички очакват от нас да сме приключили с живота.

Тези думи заседнаха в мен като трън. Прибрах се късно и Елица ме чакаше на вратата.

– Къде беше? Притесних се! – гласът ѝ беше остър.

– Срещнах стар приятел – казах просто.

– Мамо, моля те… Не започвай сега някакви глупости. Ти не си вече на двайсет! – тя почти извика.

– А кога човек спира да има право на щастие? На петдесет? На шейсет? – попитах я тихо.

Тя млъкна. В очите ѝ видях страх – страх да не ме изгуби, страх от промяната.

Следващите дни започнах да излизам по-често. Стефан ми звънеше всяка вечер. Разхождахме се из Борисовата градина, ходихме на театър – неща, които бях забравила какво е да правиш за себе си. Елица ставаше все по-студена. Веднъж я чух да говори по телефона с приятелка:

– Мама съвсем изперка… Представяш ли си? Среща се с някакъв старец! Срам ме е…

Сърцето ми се сви. Но този път реших да не се предавам. За първи път от години усещах как животът ми принадлежи на мен.

Една вечер поканих Стефан у дома. Елица беше там. Настъпи неловко мълчание.

– Здравей, Ели – каза той внимателно.

– Здравейте… – отвърна тя сухо.

– Знам, че ти е трудно да приемеш това – започнах аз – но аз имам право на избор. Искам да бъда щастлива.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази работа? – очите ѝ блестяха от сълзи.

– Ти винаги ще бъдеш най-важната част от живота ми. Но трябва да разбереш, че и аз съм човек. Имам нужда от любов, от приятелство…

Тя избяга в стаята си и затръшна вратата. Стефан ме прегърна.

– Ще мине време… Ще разбере.

Минаха седмици. Елица почти не говореше с мен. Аз обаче не се отказах от новия си живот. Започнах да ходя на курсове по рисуване, записах се в клуб по народни танци. За първи път от години усещах радостта от малките неща.

Една вечер Елица дойде при мен с червени очи.

– Мамо… Извинявай. Просто… страх ме е да не остана сама. Свикнала съм ти винаги да си до мен…

Прегърнах я силно.

– Никога няма да те оставя сама. Но трябва да живея и за себе си.

Тя кимна през сълзи.

Сега, когато гледам назад, осъзнавам колко много сме склонни да жертваме себе си заради другите. Но ако не намерим сили да бъдем щастливи сами със себе си, как ще дадем щастие на близките си?

Понякога се питам: Колко от нас живеят живота си така, както искат? Или просто следват очакванията на другите? Може ли човек наистина да започне отначало след петдесет?