„Мислех, че имам идеалния зет“: Докато не ми поиска пари за гледане на внучето

— Мамо, трябва да поговорим — гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона. Беше събота сутрин, а аз вече бях сложила баницата във фурната и се радвах на аромата, който изпълваше малката ми кухня в Пловдив. — Петър не може да вземе Даниел от градина днес, а аз съм на работа до късно. Можеш ли ти?

— Разбира се, злато! — отвърнах без да се замисля. — Ще го взема и ще му направя любимите палачинки.

Не подозирах, че този обикновен ден ще преобърне представите ми за семейството.

Следобедът мина прекрасно. Даниел се смя, играхме на „Не се сърди човече“, а после заспа в скута ми. Когато Мария и Петър дойдоха да го вземат, Петър изглеждаше напрегнат. Не обърнах внимание — мислех, че е уморен от работа.

На следващия ден Мария ми се обади отново. Гласът ѝ беше необичайно сериозен.

— Мамо, Петър иска да поговори с теб.

— Добре, дай ми го.

Петър започна без увъртания:

— Здравейте, госпожо Иванова. Исках само да уточним нещо — когато гледате Даниел вместо нас, бихме искали да ви компенсираме финансово. Все пак това е време и усилия от ваша страна.

Замръзнах. Не знаех какво да кажа. В главата ми се завъртяха хиляди мисли: „Компенсация? За внука си? Това шега ли е?“

— Петре, аз съм му баба. Не ми трябват пари, за да гледам детето на дъщеря си — отвърнах с пресъхнало гърло.

— Разбирам ви, но смятаме, че така е по-справедливо. Не искаме да ви натоварваме излишно — настоя той.

След разговора затворих телефона и седнах на стола в кухнята. Погледът ми се спря върху снимката на Мария като малка — усмихната, с опърпани колене и разрошена коса. Спомних си как я водех на градина, как ѝ четях приказки вечер, как плаках на абитуриентския ѝ бал от радост и гордост.

Какво се беше променило? Кога парите станаха по-важни от обичта?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех за Петър. Винаги съм го харесвала — възпитан, работлив, грижовен към Мария и Даниел. Помагаше вкъщи, уважаваше ме. Но сега… сякаш някой беше дръпнал завесата и аз виждах друг човек.

На следващия ден Мария дойде сама. Очите ѝ бяха зачервени.

— Мамо, моля те, не се сърди на Петър. Той просто… така е свикнал. В неговото семейство всичко се плаща и смята до стотинка. Не разбира защо ти би искала да помагаш безвъзмездно.

— А ти? — попитах тихо.

Тя сведе глава.

— Аз знам какво значи семейство… Но не искам да има скандали между вас.

Прегърнах я силно. Усетих колко е крехка и объркана.

— Мария, аз винаги ще съм тук за теб и Даниел. Но не мога да приема пари за това, че обичам внука си.

Тя кимна и избърса сълзите си.

Дните минаваха, но напрежението остана. Петър започна да избягва срещи с мен. Когато идваше да вземе Даниел, стоеше на прага и не влизаше вътре. Мария се опитваше да балансира между нас двамата, но виждах как страда.

Една вечер получих съобщение от Петър: „Г-жо Иванова, моля ви, приемете поне малка сума за времето си.“

Изтрих го без да отговарям.

В квартала започнаха да шушукат. Съседката Галя ме спря пред входа:

— Какво става с вас? Мария все по-рядко идва с малкия…

Почувствах се засрамена и ядосана едновременно. Защо трябваше да обяснявам личните си семейни проблеми пред целия блок?

Една неделя реших да поканя всички на обяд — Мария, Петър и Даниел. Приготвих мусака и тиквеник — любимите им ястия. Когато седнахме на масата, атмосферата беше напрегната като пред буря.

— Искам да кажа нещо — започнах с треперещ глас. — Семейството не е тефтер с разходи и приходи. Семейството е грижа, подкрепа и обич. Аз не съм детегледачка под наем — аз съм баба на Даниел.

Петър ме погледна дълго мълчаливо.

— Извинете ме — каза тихо. — Просто… така съм научен. Не исках да ви обидя.

Мария избухна в сълзи.

— Мамо, прости ни…

Прегърнах ги и тримата. В този момент осъзнах колко лесно можем да изгубим връзката помежду си заради недоразумения и различни ценности.

Но раната остана. Оттогава отношенията ни са по-внимателни, по-предпазливи. Виждам Даниел по-рядко, а когато го правя, усещам сянката на онзи разговор между мен и Петър.

Понякога се питам: Кога парите станаха по-важни от семейството? И дали някога ще можем отново да бъдем истински близки?