Татко казваше: „Остави, сине, това е мъжка работа“ – а аз се чудех къде е мястото ми

– Остави, сине, това е мъжка работа! – гласът на татко проряза двора като остър нож. Стоях до прозореца и гледах как той грабва щипците от ръцете на съпруга ми Петър, докато димът от скарата се виеше нагоре. Майка ми, както винаги, се преструваше, че не чува, а аз стиснах юмруци в джобовете на роклята си.

Казвам се Мария. До тригодишна възраст вярвах, че името ми е „Тиквичке“, защото така ме наричаше татко. Тогава това беше най-сладкото нещо на света. После пораснах и започнах да разбирам, че зад галеното име се крие нещо по-дълбоко – един свят, в който всичко има място и роля, определени от татко.

В нашето семейство мъжете винаги бяха начело. Татко беше директор на местното училище в Панагюрище – строг, уважаван, с тежък поглед и още по-тежки думи. Майка ми беше учителка по литература, но у дома нейната дума рядко се чуваше. Аз бях единственото дете и дълго време вярвах, че това е най-голямото щастие – да си „тиквичката“ на татко.

– Марийче, донеси салатата! – викаше ме той всяка неделя, докато печеше кюфтета на двора.
– А може ли да помогна със скарата? – питах плахо.
– Това е мъжка работа! Ти си момиче. Отивай при майка си.

С времето започнах да усещам тежестта на тези думи. В училище бях отличничка, но когато спечелих олимпиада по математика, татко каза:
– Браво, тиквичке! Но да знаеш – жената трябва да е умна, ама не повече от мъжа си.

Тогава за първи път усетих гняв. Защо трябва да има граница за това колко мога да бъда умна? Защо всичко хубаво трябва да бъде „достатъчно“, но не „прекалено“?

Когато срещнах Петър в университета в София, бях сигурна, че ще променя съдбата си. Той беше различен – тих, внимателен, уважаваше мнението ми. Когато се оженихме и се върнахме за кратко в Панагюрище, за да помогнем на родителите ми след болестта на майка ми, знаех, че ще бъде трудно. Но не очаквах колко много ще боли.

Първата ни неделя у дома беше като сцена от стар филм. Татко подреди дървата до скарата и кимна на Петър:
– Ела да видиш как се прави истинска скара!
Петър се усмихна и подаде ръка:
– Мога да помогна с обръщането.
Татко го изгледа презрително:
– Остави, сине. Това е мъжка работа. Аз ще се оправя.

Петър се дръпна назад. Видях как раменете му се свиха. Майка ми излезе с таблата салата и прошепна:
– Не му обръщай внимание. Такъв си е той.

Но аз не можех да не обръщам внимание. Вечерта седяхме на масата – всички мълчаливи. Само вилиците тракаха по чиниите. Татко разказваше истории от младостта си – как бил най-добрият футболист в гимназията, как сам ремонтирал покрива на къщата. Петър слушаше учтиво. Аз кипях отвътре.

След вечеря излязохме на двора.
– Защо му позволяваш така да говори? – попитах Петър тихо.
– Това е твоят баща. Не искам да те поставям в неудобно положение.
– А мен кой ще ме защити? – прошепнах почти без глас.

На следващата сутрин татко ме хвана за ръката:
– Марийче, трябва да поговорим.
Седнахме на пейката пред къщата. Той запали цигара и дълго мълча.
– Знаеш ли… Когато ти се роди, мечтаех да имам син. Но ти беше толкова умна и добра… И все пак…
Погледна ме с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малка.
– Жената трябва да знае мястото си. Мъжът носи отговорността.

Почувствах как нещо в мен се чупи.
– А ако жената иска повече? Ако може повече?
Той поклати глава:
– Това са глупости от София. Тук така не става.

Станах рязко и влязох вътре. Майка ми стоеше до прозореца и бършеше сълзи.
– Мамо…
Тя ме прегърна силно:
– И аз някога мечтаех за повече…

Вечерта Петър предложи да си тръгнем по-рано за София.
– Не мога повече тук – каза той тихо.
Погледнах го и разбрах: ако остана, ще загубя себе си; ако тръгна – ще загубя баща си.

На гарата татко дойде да ни изпрати. Не каза нищо. Само ме потупа по рамото:
– Пази се, тиквичке.

Влакът потегли. Гледах през прозореца как баща ми стои сам на перона – силен, но толкова самотен. В този миг разбрах: неговата сила беше неговата слабост; неговите правила – неговият затвор.

В София започнах нов живот. С Петър създадохме семейство без „мъжки“ и „женски“ работи. Но всеки път, когато усетя мириса на скара или чуя някой да казва „това е мъжка работа“, в мен се надига онзи стар гняв…

Понякога се питам: дали някога ще можем да бъдем истински свободни от сенките на миналото? Или винаги ще носим със себе си гласа на баща ми: „Остави, това е мъжка работа…“