Изхвърлена като бездомно куче – историята на Мария от Пловдив

– Махай се! Не искам повече да те виждам в този дом! – гласът на майка ми ехтеше в ушите ми, докато стоях на прага с раницата си, мокра до кости от проливния дъжд. Беше късна есен, а Пловдив се давеше в сивота и студ. Не можех да повярвам, че това се случва на мен – на Мария, момичето, което винаги се стараеше да угоди на всички.

– Мамо, моля те… – гласът ми трепереше, а сълзите се смесваха с дъжда по бузите ми. – Къде ще отида? Нямам никого…

– Трябваше да помислиш за това, преди да ни изложиш така! – намеси се баща ми, лицето му сурово като камък. – Не искам повече скандали в тази къща.

Всичко започна преди седмица, когато брат ми Петър беше хванат да краде пари от портмонето на майка ни. Вместо да поеме вината, той обвини мен. „Мария ги взе!“, изкрещя той, а аз останах безмълвна от шок. Родителите ми повярваха на него – любимия син, отличника, гордостта на семейството. Аз бях просто Мария – момичето, което винаги е било малко по-тихо, малко по-различно.

Сега стоях пред заключената врата на дома си, с единствената си раница и няколко дребни левчета в джоба. Дъждът барабанеше по асфалта, а аз вървях без посока из квартал „Кючук Париж“, опитвайки се да не мисля за болката в гърдите си. Минавах покрай познати блокове, светли прозорци, зад които хората вечеряха със семействата си. Чувах смях, музика, миришеше на топла супа и прясно изпечен хляб. А аз бях сама.

– Госпожице, добре ли сте? – спря ме възрастна жена с чадър.

– Да… просто… търся нещо – измънках и продължих напред.

Телефонът ми звънна. Беше най-добрата ми приятелка Деси.

– Миме, къде си? Чух какво е станало… Искаш ли да дойдеш у нас?

– Не знам… Не искам да ти създавам проблеми.

– Глупости! Веднага идвай! Ще говоря с нашите. Не можеш да останеш навън!

Но нещо ме спря. Не исках да бъда товар за никого. Вървях още часове наред. Влязох в едно малко кафене до Сточна гара. Миришеше на евтино кафе и цигари. Седнах в ъгъла и поръчах най-евтиното нещо в менюто – чай с лимон.

В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Изложи ни!“. Какво бях направила? Защо никой не ми вярваше? Защо Петър ме предаде така жестоко? Спомних си как като деца играехме заедно на двора, как го защитавах от по-големите момчета. А сега той беше този, който ме изхвърли от живота ни.

В кафенето имаше още няколко души – мъж с мръсни дрехи, който четеше стар вестник; двойка студенти, които се караха тихо; сервитьорката с уморени очи. Всички изглеждаха потънали в собствените си грижи. За първи път осъзнах колко самотен може да бъде човек сред тълпата.

Телефонът ми пак звънна – този път беше Петър.

– Миме… – гласът му беше тих. – Съжалявам…

– За какво? За това, че ме излъга или че ме изгониха?

– Просто… не можех да кажа истината. Щяха да ме убият…

– А мен какво? Аз не съм ли твоя сестра?

Той замълча.

– Ще кажа истината… Обещавам…

– Късно е вече, Петре. Всичко свърши.

Затворих телефона и избухнах в плач. Сервитьорката дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.

– Всичко ще се оправи, момиче. Животът е тежък, но хората оцеляват. И ти ще оцелееш.

Тези думи сякаш пробиха мрака около мен. Изпих чая си и излязох от кафенето. Дъждът беше спрял. Вдишах дълбоко студения въздух и тръгнах към моста на Марица. Гледах как водата тече под мен – мътна и бърза, като мислите ми.

В този момент осъзнах нещо важно: не мога да разчитам на никого освен на себе си. Семейството може да те предаде, приятелите могат да те напуснат, но ако не се държиш за себе си – всичко е изгубено.

На следващия ден Деси ме намери и ме заведе у тях. Родителите ѝ ме приеха топло и ми дадоха легло и храна. Започнах работа като сервитьорка в същото кафене, където плаках онази нощ. Постепенно събрах сили да говоря с родителите си. Истината излезе наяве – Петър призна всичко. Майка ми плака и ме молеше за прошка.

Но вече бях друга Мария – по-силна, по-независима. Простих им, но никога не забравих болката от онази нощ.

Сега често се питам: Какво е домът? Място или хората вътре? И дали някога ще мога отново да вярвам без страх?