Майко, ще ми простиш ли някога?

– Не мога повече, мамо! – изкрещях през сълзи, докато вратата се затваряше с трясък зад гърба ми. Беше студена мартенска вечер, а аз стоях на стълбището, стиснала чантата си така, сякаш в нея държах не само дрехите си, но и цялата си болка. В този момент не знаех дали някога ще се върна у дома.

Казвам се Мария. Родена съм в Пловдив, в малък апартамент в Кючук Париж. Майка ми – Стефка – беше всичко за мен, докато не пораснах достатъчно, за да започна да ѝ се противопоставям. Баща ми почина, когато бях на десет. Оттогава останахме само двете и сякаш светът ни се сви до една стая и един вечен спор.

Майка ми беше строга жена. Работеше като медицинска сестра в „Св. Георги“ и често се прибираше уморена, с мирис на дезинфектант и цигари. Винаги казваше: „Животът не е лесен, Мария. Ако не си силна, ще те смачка.“ Аз обаче исках да бъда различна – мечтаех за театър, за книги, за любов. Тя искаше да уча фармация, да имам „сигурна работа“. Аз избрах литературата.

Това беше първата ни голяма война. След нея последваха още много – заради дрехите ми, приятелите ми, избора ми на съпруг. Петър беше „добро момче“, но не от „нашата черга“. Родителите му имаха малък бизнес в Асеновград, а майка ми винаги гледаше на тях с подозрение.

– Ще видиш ти, Мария! Ще се върнеш при мен с наведена глава! – каза тя на сватбата ни, когато отказа да седне на масата до родителите на Петър.

Годините минаваха, но раната между нас не зарастваше. Рядко си говорехме по телефона – разговорите ни бяха кратки и изпълнени с напрежение. Когато се роди синът ми Даниел, очаквах всичко да се промени. Надявах се майчинството да ме сближи с нея. Но тя дойде в болницата само веднъж, остави един плик с пари и каза: „Да сте живи и здрави.“

Петър беше моят пристан. Вечер, когато Даниел заспиваше, аз плачех на рамото му.
– Защо не може просто да ме прегърне? Защо все трябва да ме наранява?
– Може би и тя страда – казваше Петър тихо. – Понякога хората обичат по трудния начин.

В онези дни започнах да ходя на църква. Не бях особено религиозна, но имах нужда от нещо по-голямо от мен самата. Свещеникът – отец Иван – веднъж ме попита:
– За какво се молиш най-често?
– Да мога да простя на майка си… и тя на мен.
– Прошката е дар, Мария. Но първо трябва да поискаш прошка от себе си.

Тези думи ме преследваха дълго. Започнах да пиша писма до майка ми – писма, които никога не изпратих. В тях ѝ разказвах за Даниел, за страховете си, за това колко много ми липсва.

Една вечер Петър ме намери пред компютъра със сълзи в очите.
– Обади ѝ се – каза той твърдо. – Ако не го направиш сега, може би никога няма да имаш този шанс.

Седях дълго с телефона в ръка. Пръстите ми трепереха. Накрая набрах номера ѝ.
– Ало? – гласът ѝ беше уморен.
– Мамо… Аз съм…
Настъпи тишина.
– Какво има?
– Може ли… може ли да дойдеш утре? Даниел има рожден ден… Ще направим малко тържество у дома…
Тя мълча дълго.
– Добре – каза накрая тихо.

На следващия ден подредих масата с най-хубавата покривка. Даниел тичаше из хола с балоните си. Когато майка ми звънна на вратата, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.
Тя влезе бавно, носеше торта от любимата сладкарница и една стара кукла – моята кукла от детството.
– Запазих я… мислех си, че някой ден ще я поискаш обратно – каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Петър ни остави сами в кухнята.
– Мамо… Съжалявам за всичко – прошепнах аз.
Тя ме погледна дълго.
– И аз съжалявам… Не знаех как да бъда майка без баща ти… Страхувах се да не те загубя.

Прегърнахме се за първи път от години. Болката не изчезна веднага, но сякаш някой отвори прозорец в задушната ни стая и пусна малко светлина вътре.

Оттогава започнахме бавно да градим мостове помежду си. Не беше лесно – имаше дни на мълчание и дни на смях. Но вече знаехме как да си казваме „извинявай“ и „обичам те“.

Понякога вечер стоя до прозореца и се питам: Колко време изгубихме в гордост и страх? Дали някога ще мога напълно да ѝ простя… или тя на мен? А вие бихте ли намерили сили да простите на най-близкия си човек?