Стиснатият Григор и щедростта, която го разрушава

„Пак ли ти трябва пари, Андрей?“, изръмжах през зъби, докато държах телефона притиснат до ухото. Беше вторник вечер, а аз броях стотинките в портфейла си, чудейки се дали ще ми стигнат за хляб и кисело мляко до края на седмицата. „Гришо, братле, само този път! Ще ти върна всичко до края на месеца, обещавам!“, гласът му звучеше толкова убедително, че за миг забравих колко пъти вече бях чувал същото.

Винаги съм бил стиснат. Приятелите ми се шегуват, че ако изпусна стотинка на улицата, ще се върна и през буря да я взема. Но когато става дума за семейството ми – майка ми, баща ми и Андрей – сякаш някой друг взема решенията вместо мен. Давам им всичко, което имам. А те… те го приемат като даденост.

Помня първия път, когато Андрей поиска заем от мен. Бяхме още студенти в София. Аз работех на две места – сутрин в една книжарница на булевард „Витоша“, вечер сервитьор в малко кафене до НДК. Той обаче винаги намираше начин да изхарчи стипендията си още в първата седмица. „Гришо, дай ми 50 лева, че нямам за ток“, каза тогава. Дадох му ги без да се замисля. После стана навик.

С годините нещата не се промениха. Аз останах в София, намерих си стабилна работа като счетоводител в една малка фирма в Младост. Андрей се върна в Пловдив при нашите, уж да помага на баща ни с бизнеса – един малък автосервиз. Но истината е, че повече време прекарваше по кафенетата с приятели, отколкото в сервиза.

Майка ми често ми звънеше: „Григорче, татко ти пак е болен, трябва да купим лекарства. Можеш ли да ни преведеш малко пари?“ Или: „Синко, Андрей има рожден ден, а ние не можем да му купим подарък. Ще помогнеш ли?“ И аз помагах. Винаги.

Станах човекът-банка. Човекът-резерва. Човекът, който никога не казва „не“. А те – те дори не се замисляха какво ми коства това.

Една вечер седях сам в малката си кухня и гледах празната чиния пред себе си. Бях ял само филия с лютеница – нямаше пари за повече. В същото време във Viber групата ни майка ми прати снимка: Андрей с нов телефон. „Честито на Андрей за новата придобивка! Благодарим ти, Гришо!“ Сърцето ми се сви. Аз броя стотинки за хляб, а той… той се хвали с подаръци от мен.

На следващия ден отидох при шефа си и поисках аванс. Той ме погледна изненадано: „Григоре, ти никога не си искал аванс! Всичко наред ли е?“ Не знаех какво да кажа. Срам ме беше да призная истината.

Вечерта Андрей пак звънна: „Братле, можеш ли да ми преведеш още 100 лева? Ще върна всичко до петък.“ Гласът му беше безгрижен, сякаш парите растат по дърветата.

„Андрей, аз нямам вече!“, избухнах за първи път от години. „Нямам! Разбираш ли? Аз не живея – оцелявам! Докога ще разчитате на мен?“

Настъпи тишина. После той каза тихо: „Ееее, айде стига де… Ти винаги си бил по-стиснатият от двама ни.“

Затворих телефона и заплаках. За първи път осъзнах колко съм сам в тази битка. Семейството ми ме обича само когато давам. Когато поискам нещо в замяна – разбиране, подкрепа или просто малко благодарност – получавам само упреци или подигравки.

Майка ми звънна по-късно: „Гришо, защо се карате с брат ти? Той е по-малък, трябва да му помагаш.“

„А кой ще помогне на мен, мамо?“, попитах през сълзи.

Тя замълча.

Дните минаваха тежко. Започнах да избягвам обажданията им. Не отговарях на съобщенията във Viber. На работа колегите забелязаха промяната ми: станах мълчалив, затворен в себе си.

Един ден шефът ме извика: „Григоре, виждам че нещо те мъчи. Ако имаш нужда от помощ – кажи.“

Погледнах го и за първи път казах истината: „Уморих се да давам на всички и никой да не мисли за мен.“

Той кимна разбиращо: „Понякога трябва да сложиш граници дори с най-близките си.“

Вечерта седнах и написах съобщение на Андрей и родителите ми:

„Обичам ви, но повече не мога да бъда вашият банкомат. Имам нужда от подкрепа и разбиране. Ако искате да сме семейство – нека бъдем такива не само когато ви трябват пари.“

Отговориха ми след два дни – кратко и студено: „Щом така мислиш.“

Останах сам. Но за първи път от години почувствах облекчение.

Сега всяка вечер броя стотинките си – но вече са мои. Купувам си хляб и кисело мляко без вина. Понякога ми липсват разговорите с майка ми или смехът на Андрей… Но вече знам цената на собственото си достойнство.

Чудя се – колко още хора като мен има в България? Колко още ще даваме всичко от себе си за семейство, което ни приема за даденост? Дали някога ще се научим да казваме „стига“ навреме?