„Тя е домакинята, а ти си гостът“ – Историята на една българска снаха

– Не забравяй, че тук тя е домакинята, а ти си гостът! – думите на съпруга ми, Димитър, прорязаха въздуха като нож. Стоях в кухнята на майка му, с ръце, изцапани от тесто, и сълзи, които се бореха да не потекат. Беше неделя сутрин, а аз за пореден път се опитвах да приготвя закуска за всички, но свекърва ми, леля Сийка, ме гледаше с неодобрение.

– Какво правиш с това тесто? Тук не се меси така! – изсъска тя и грубо ми издърпа купата. – Остави, аз ще го направя. Ти иди и помогни на Димитър да оправи масата.

Стиснах зъби. Не беше първият път, в който ме унижаваше пред него. Откакто се нанесохме при родителите му в Пловдив, всеки ден беше битка за място под слънцето. Димитър винаги имаше стая тук, винаги беше добре нахранен и обгрижван. Аз бях просто „жената на сина“, която трябваше да се съобразява с правилата на чужд дом.

Преди да се оженим, вярвах, че любовта ще ни даде сили да изградим свой свят. Но след като останах без работа и не можехме да си позволим квартира, Димитър настоя да се преместим при родителите му „за малко“. Това „малко“ вече беше година и половина.

Всяка сутрин се будех с усещането, че съм натрапница. Леля Сийка подреждаше дрехите ми в най-долното чекмедже, а чашата ми за кафе винаги беше отделно от останалите. Вечер, когато се прибирах от поредното интервю за работа, тя ме посрещаше с:

– Пак ли не те взеха? Ех, младите днес…

Димитър мълчеше. Когато го молех да поговори с майка си, той само повдигаше рамене:

– Това е нейният дом. Трябва да я уважаваш.

Една вечер не издържах и избухнах:

– А кой ще уважава мен? Аз съм ти жена!

Той ме погледна студено:

– Тя е домакинята, а ти си гостът.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да се чудя дали някога ще бъда нещо повече от гостенка в собствения си живот. Майка ми по телефона ме окуражаваше:

– Търпи, дъще, така е при свекървата. Ще мине.

Но аз не исках да търпя. Исках дом, в който да мога да оставя чаша на масата без страх, че някой ще я премести. Исках мъжът ми да застане до мен.

Една сутрин намерих бележка на огледалото: „Не забравяй да изчистиш банята.“ Почеркът беше на леля Сийка. Стиснах листа в ръка и отидох при Димитър:

– Не мога повече така! Или си тръгваме, или аз си тръгвам!

Той ме погледна сякаш съм луда:

– Къде ще ходиш? Нямаме пари. Майка ми ни помага!

– Не ми помага! Тя ме унижава всеки ден! – гласът ми трепереше.

В този момент леля Сийка влезе в стаята:

– Какво става тук? Защо крещиш?

– Защото не мога повече! – извиках през сълзи. – Не съм ви слугиня!

Тя се изсмя:

– Ако не ти харесва, вратата е там!

Погледнах Димитър с последна надежда. Той само сви рамене и се обърна към прозореца.

Събрах малкото си дрехи в една чанта и излязох от апартамента без да се обърна назад. Вървях по улиците на Пловдив със сълзи по лицето и чувство на провал. Но някъде дълбоко в мен се появи искрица надежда – може би най-сетне ще намеря себе си.

Първата нощ прекарах при приятелката ми Мария. Тя ме прегърна силно:

– Добре си дошла у дома! Тук ти си домакинята.

Седмици наред търсих работа и квартира. Беше трудно – парите свършваха, а самотата тежеше. Но всяка вечер заспивах с мисълта, че вече не съм гостенка в чужд живот.

Димитър не ми се обади нито веднъж. Майка му изпрати едно съобщение: „Дано си щастлива.“

Сега живея сама в малка гарсониера под тепетата. Имам работа като учителка по български език и литература. Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и мисля за всичко, което преживях.

Дали постъпих правилно? Дали трябваше да търпя още? Или всяка жена заслужава свой дом и уважение?

Какво бихте направили вие на мое място?