Снахата, която отказа да чисти: Историята на една разпадаща се българска фамилия

– Яна, ще ми помогнеш ли да изчистим масата? – попитах я, докато всички вече се бяха разположили в хола с кафетата си. Гласът ми трепереше, но се опитах да прозвучи спокойно. Беше неделя, а у нас винаги неделята е била денят за семейството – шумен обяд, смях, после всички заедно почистваме и приготвяме десерт. Така беше, докато Яна не влезе в живота на Марин.

Тя ме погледна с онзи неразгадаем поглед, който все още не можех да разчета – смесица от досада и нещо като презрение. – Извинявай, но аз не чистя след другите – каза тихо, но достатъчно ясно, че всички да чуят. – Това не е моя работа.

В стаята настъпи тишина. Марин се размърда неловко на дивана, а малкият Григор се загледа в телефона си. Сърцето ми се сви. Не заради чиниите или трохите по покривката, а заради усещането, че нещо необратимо се случва между нас.

– Яна, тук всички помагаме – опитах се да обясня. – Така е било винаги. Не е въпрос на работа, а на уважение към дома и към мен.

Тя само повдигна рамене и излезе на терасата да пуши. Марин ме погледна умолително: – Мамо, недей сега… Знаеш я Яна каква е.

– Не, Марине! – гласът ми излезе по-остър, отколкото исках. – Не знам каква е. Знам само, че откакто сте заедно, всичко се промени. Ти рядко идваш, а когато дойдеш, все бързаш да си тръгнеш. Внука си почти не виждам.

Марин въздъхна тежко и избяга с поглед към прозореца. – Мамо, моля те… Не искам скандали.

– Не искаш скандали? А какво искаш? Да търпя това отношение? Да гледам как семейството ни се разпада?

Яна се върна от терасата и хвърли един поглед към мен. – Ако искате да си говорите за мен, правете го без мен – каза и взе чантата си. – Григор, тръгваме.

– Но още не сме яли десерт! – извиках след тях, но никой не ме чу.

Вратата се затвори с трясък. Останах сама сред мръсните чинии и тишината на празната къща. Седнах на стола и заплаках. Не заради Яна – тя беше само симптомът на нещо по-дълбоко. Плаках за изгубените неделни обеди, за смеха на Марин като дете, за онова усещане за дом, което сякаш безвъзвратно си отиваше.

Следващите седмици Марин почти не ми се обаждаше. Писах му съобщения: „Как е Григор?“, „Кога ще дойдете?“, но отговорите бяха кратки и студени: „Добре сме“, „Заети сме“. Веднъж го попитах дали съм направила нещо лошо. Той само написа: „Мамо, моля те, не започвай пак.“

В квартала започнаха да шушукат. Съседката ми Лиляна ме срещна на пазара:
– Какво става с Марин? Отдавна не съм го виждала.
– Зает е с работа – излъгах.
– А снаха ти? Много хубаво момиче изглеждаше…
– Да… – отвърнах и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

Вечерите ми станаха самотни. Понякога сядам пред стария албум със снимки – Марин като малък на морето, първата му учебна година, после снимки от сватбата им с Яна… На всички снимки усмивките са широки, а очите блестят от щастие. Какво се обърка?

Една вечер реших да отида до тях без предупреждение. Купих шоколад за Григор и торта за всички. Когато звъннах на вратата, отвори Яна.
– Какво правиш тук? – попита сухо.
– Дойдох да видя Григор… И вас.
– Не сме ти казвали да идваш.
– Яна… Аз съм му баба!
– Това не ти дава право да идваш когато си поискаш.

В този момент Марин се появи зад гърба ѝ.
– Мамо… Моля те…
– Само за малко ще остана – прошепнах.

Яна ме изгледа така, сякаш съм натрапник в собствения ѝ дом. Пусна ме вътре с нежелание. Григор беше в стаята си и играеше на компютъра. Прегърнах го силно, а той само промърмори: „Здрасти, бабо.“

Опитах се да започна разговор с Яна:
– Знам, че не сме започнали добре… Но аз просто искам да сме семейство.
– Семейство? – изсмя се тя горчиво. – За мен семейството е там, където има уважение. А аз не чувствам уважение тук.
– Аз ли не те уважавам? Аз ли?
– Да! Защото очакваш от мен да върша това, което ти смяташ за редно! Аз работя цяла седмица! Защо трябва да чистя и у вас?

Марин стоеше между нас като заложник.
– Мамо… Яна има право. Тя работи много…
– А аз не работех ли цял живот? Не гледах ли дете сама? Не чистех ли след всички? Това ли заслужих?

Яна стана рязко:
– Ако ще продължаваме така, по-добре си тръгвай.

Погледнах Марин през сълзи:
– Сине… Помниш ли как беше у дома? Помниш ли как всички помагахме?

Той само наведе глава:
– Времената са други, мамо…

Излязох от апартамента им със свито сърце. По пътя към вкъщи плаках като дете. Чудех се къде сбърках – дали прекалено много съм искала да държа всичко под контрол или просто новото поколение вече не цени старите традиции?

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Дали съм прекалено строга? Или просто искам семейството ми да бъде такова, каквото винаги е било?

Кажете ми вие: Кой трябва да направи първата крачка към помирение? И има ли място за старите ценности в новото време?