Синко, защо ти е болна жена? Може би още не е късно за развод…

– Синко, защо ти е болна жена? Може би още не е късно за развод… – думите на свекърва ми пронизаха тишината в кухнята като нож. Стоях на масата, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Чух как вратата на хола се затваря и съпругът ми, Димитър, влезе при нас. Погледна майка си с онзи уморен поглед, който напоследък виждах все по-често.

– Мамо, стига вече! – гласът му беше тих, но твърд. – Това е жена ми. Обичам я.

Тя само въздъхна и излезе от стаята, оставяйки ни в мълчание. Сълзите ми бяха на ръба, но се сдържах. Не исках да му показвам колко ме боли.

Преди двадесет години всичко беше различно. Тогава бях „перлата“ на семейството – учителка по английски, завършила с отличие в Софийския университет. Свекърва ми, леля Мария, разказваше на всички съседи колко съм умна и възпитана. „Моят Митко има късмет!“, казваше тя гордо на пазара. А аз вярвах, че животът ни ще бъде като от приказките – скромен, но изпълнен с любов и уважение.

Но съдбата обича да подлага хората на изпитания. Преди две години започнах да усещам болки в ставите, после дойдоха и други симптоми. След безброй прегледи и изследвания чух диагнозата: множествена склероза. В началото не разбирах какво означава това за мен и за семейството ни. Мислех си, че ще се справя – нали съм силна жена! Но болестта бавно започна да отнема от мен всичко: работата, независимостта, дори радостта от малките неща.

Димитър работеше по цял ден в сервиза, а вечер се прибираше уморен и мълчалив. Понякога усещах как тежестта на грижите го пречупва. Свекърва ми започна да идва все по-често у дома – уж да помага, но всъщност само разпалваше напрежението.

– Митко, ти си млад още! – шепнеше му тя вечер в кухнята, мислейки си, че не чувам. – Защо да си връзваш живота с болна жена? Има толкова момичета…

– Мамо, престани! – отвръщаше той ядосано. – Тя е моята жена!

Но думите ѝ се забиваха като трески в сърцето ми. Започнах да се съмнявам във всичко – в себе си, в любовта му, дори в смисъла да продължавам напред. Виждах как приятелките ми се отдръпват една по една – страхуваха се от болестта ми или просто не знаеха как да говорят с мен. Останах сама с мислите си и с болката.

Една вечер, когато Димитър се прибра по-късно от обикновено, го попитах директно:

– Ако искаш да си тръгнеш… няма да те спра.

Той ме погледна дълго, после седна до мен и хвана ръката ми.

– Не говори така. Не те оставям.

– Но майка ти…

– Майка ми не живее нашия живот. Аз го живея с теб.

Тези думи ме стоплиха за миг, но после пак дойде страхът – ами ако един ден не издържи? Ако реши, че майка му е права?

С времето напрежението вкъщи стана нетърпимо. Леля Мария започна да идва без покана, носеше храна и лекарства, но винаги намираше начин да ме уязви:

– Какво ще правиш като останеш сама? Кой ще те гледа? Митко има нужда от здрава жена до себе си!

Понякога се чудех дали не е права. Виждах как Димитър се затваря в себе си, как избягва разговорите за бъдещето ни. Една сутрин го чух да говори по телефона:

– Не знам колко още ще издържа…

Сърцето ми се сви. Не можех повече да бъда товар за него. Реших да поговоря със свекърва си открито.

– Лельо Мария – казах ѝ един ден, когато бяхме сами вкъщи. – Знам, че мислите най-доброто за сина си. Но аз също го обичам. Не искам да му преча… Ако трябва да си тръгна, ще го направя.

Тя ме погледна изненадано, после очите ѝ омекнаха за миг.

– Не съм лош човек – прошепна тя. – Просто не искам синът ми да страда.

– А аз? Аз не страдам ли? – попитах я тихо.

Тя замълча и за първи път видях сълзи в очите ѝ.

От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Димитър започна да говори повече с мен – за страховете си, за умората си, за това колко му тежи всичко. Започнахме да ходим на семейни консултации при психолога в кварталната поликлиника. Леля Мария постепенно прие ролята си на помощник, а не на съдник.

Болестта ми не изчезна. Има дни, в които едва ставам от леглото. Но вече знам: не съм сама. Имам семейство – такова, каквото е. Понякога любовта не е приказка с щастлив край; понякога тя е изборът да останеш до човека до себе си въпреки всичко.

Питам се: колко от вас биха останали до любимия човек в най-трудния момент? Или щяхте да послушате гласа на страха и чуждото мнение?