Последното сбогом на малкия Александър: Когато детството свършва твърде рано
– Мамо, защо Елица не се събужда? – гласът ми трепери, а ръцете ми стискат плюшеното мече, което тя толкова обичаше. Стоя до леглото ѝ, а въздухът в стаята е тежък и мирише на лекарства. Майка ми не казва нищо. Само ме прегръща силно, толкова силно, че почти не мога да дишам.
Бях на шест, когато светът ми се срина. До вчера бях просто Александър – големият брат, който пази сестричката си от всичко лошо. Винаги ѝ държах ръката, когато пресичахме улицата пред блока в Люлин, носех ѝ раничката до детската градина и ѝ давах последната си вафла „Боровец“, когато плачеше. Елица беше на две – руса, с големи кафяви очи и смях, който изпълваше цялата ни панелка.
Всичко започна с една обикновена настинка. „Ще мине,“ казваше татко, докато майка ѝ мереше температурата с евтиния термометър от аптеката на ъгъла. Но не мина. Вечерта Елица започна да диша тежко. Помня как майка ми плачеше тихо в кухнята, докато татко звънеше на Бърза помощ. Дойдоха след час и половина – толкова време им трябваше да стигнат до нашия блок. Вкараха я в линейката, а аз стоях на балкона и гледах как червените светлини се отдалечават.
На следващия ден мама се върна сама. Очите ѝ бяха подути, а устните – напукани от безкрайните молитви. „Елица е в болницата, Сашко. Ще се оправи, нали?“ – попитах я. Тя само кимна и ме прегърна.
Минаха три дни. Всяка вечер слушах как родителите ми шепнат в кухнята. „Лекарите казват…“ „Инфекция…“ „Не реагира…“ – думите им се смесваха с шума от стария хладилник и тишината на нощта.
На четвъртия ден татко ме заведе в болницата. Коридорите миришеха на белина и страх. Видях Елица през стъклената врата – толкова малка, с маркучи по ръчичките си. Исках да вляза при нея, но сестрата ме спря: „Не може, момченце.“
Вечерта мама седна до мен на леглото. „Сашко, трябва да си силен. Елица е много болна… Може би няма да се върне у дома.“ Не разбирах – как така няма да се върне? Аз трябва да я пазя! Аз съм батко!
На сутринта телефонът иззвъня рано. Майка ми изпищя – звук, който никога няма да забравя. Татко я прегърна, а аз стоях в коридора и не знаех къде да отида.
Погребението беше след два дни. Баба донесе черни дрехи за всички ни. Аз не исках да ги обличам – мислех си, че ако остана със синята си тениска с Мечо Пух, Елица ще се зарадва, ако ме види.
В църквата беше студено и миришеше на восък. Свещеникът говореше нещо за душата и вечността, но аз не го слушах. Гледах малкия бял ковчег и чаках някой да каже, че това е грешка.
– Може ли да я видя? – прошепнах на мама.
– Не, Сашко… Не е добре.
– Но аз обещах да я пазя…
Тогава татко ме хвана за ръката и ме заведе до ковчега. Положих ръчичката си върху капака – беше студен като зимната утрин пред блока ни.
Когато изнасяха ковчега към гробището, чух как възрастните шепнат: „Горкото дете… Как ще го преживее семейството?“ Някой ми подаде цвете – карамфил от пазара на Сливница. Положих го върху ковчега и прошепнах: „Извинявай, Ели… Не успях да те опазя.“
След погребението вкъщи беше още по-тихо. Майка ми седеше до прозореца и гледаше към детската площадка, където вече никой не играеше. Татко започна да работи повече – връщаше се късно и почти не говореше с мен.
Аз започнах да сънувам Елица всяка нощ. В съня тя тичаше по поляната пред блока и ми махаше с ръчичка: „Сашко, ела!“ Събуждах се с мокра възглавница и чувство за вина.
В училище децата ме гледаха странно. Учителката по български ме извика след час:
– Александре, ако искаш да поговориш…
– Не искам! – изкрещях и избягах в тоалетната.
С времето болката стана по-тиха, но никога не изчезна напълно. На всяка нейна годишнина палим свещичка у дома. Майка все още пази дрешките ѝ в един кашон под леглото.
Понякога си мисля какво щеше да бъде, ако Бърза помощ беше дошла по-рано… Ако лекарите имаха повече време… Ако аз бях по-силен батко.
Сега съм на десет и все още нося плюшеното мече на Елица навсякъде със себе си. Знам, че никога няма да я забравя.
Кажете ми – как човек продължава напред след такава загуба? Може ли едно семейство някога отново да бъде цяло?