Когато казах на леля Мария, че вече не мога да ѝ бъда момиче за всичко

– Не мога повече, лельо Мария! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата ѝ така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше вторник вечер, навън вятърът блъскаше прозорците на панелката ни в Люлин, а аз за пореден път стоях пред прага ѝ с торба лекарства и хляб.

Тя ме погледна с онзи уморен, влажен поглед, който ме караше да се чувствам виновна дори когато не бях. – Мила, знам, че си изморена… ама кой друг ще ми донесе хляб? Дъщеря ми пак не може да дойде. Малката е болна, а зетят е на работа до късно.

Стиснах зъби. Вече година въртях този кръг – работа, грижи за моето семейство, после тичане при леля Мария. Първите месеци го правех с желание – тя беше самотна, а аз знаех какво е да си сам. Но с времето натежа. Мъжът ми започна да мърмори: „Пак ли ще ходиш при нея? А нашите деца кой ще гледа?“ Децата ми се сърдеха, че не съм вкъщи вечерите. Майка ми по телефона ме питаше: „Ти луда ли си? Тя си има дъщеря!“

– Лельо Мария, – казах тихо, – трябва да поговорим. Аз… вече не мога така. Изтощена съм. Имам семейство, работа… Не мога да бъда винаги на разположение.

Тя замълча. За миг в стаята се разля тежка тишина. После прошепна:

– Аз… не исках да ти тежа. Просто няма кой друг.

– А дъщеря ти? – попитах по-остро, отколкото исках. – Тя трябваше да е тук, докато още можеше. Сега ти си сама, а аз не мога да поема всичко.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. – Тя има малки деца… А и апартаментът им е малък. Не искат да ги притеснявам.

– А мен не те ли притесняваш? – изтървах се. После веднага съжалих.

Тя се сви още повече в старото си кресло. – Извинявай, мила… Знам, че не е твоя работа.

Излязох от апартамента ѝ със свито сърце. На стълбите срещнах съседката Пенка.

– Пак ли при Мария? – попита тя с онзи глас, който винаги носи клюка.

– Да… Но вече не знам какво да правя.

– Абе, тя си има дъщеря! Да си я гледа! – отсече Пенка и тръгна надолу по стълбите.

Вкъщи ме чакаха две недоволни деца и мъжът ми Георги, който гледаше новините с чаша ракия.

– Пак закъсня! – каза той без да ме погледне.

– Леля Мария пак имаше нужда от помощ.

– А ние? Ние кога ще имаме нужда от теб?

Седнах на леглото и се разплаках тихо. Чувствах се разкъсана между дълга към възрастната жена и семейството си. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Не можеш да спасиш всички.“

На следващия ден телефонът звънна рано сутринта. Леля Мария:

– Мила, можеш ли да минеш за малко? Само за пет минути…

– Не мога днес, лельо Мария. Имам важна среща в работата.

– Добре… Ще се оправя някак.

Гласът ѝ беше толкова тъжен, че цял ден не можах да се съсредоточа на работа. Колежката ми Силвия ме попита:

– Какво ти е?

– Съседката ми е болна и няма кой да ѝ помогне. А аз вече не издържам.

– Знам какво е… Моята баба беше така. Семейството ѝ я забрави, а съседите я гледаха до последно.

Вечерта пак звънна телефонът. Този път беше дъщерята на леля Мария – Елена.

– Здравейте, аз съм Елена, дъщерята на мама. Чух, че много сте ѝ помагали… Благодаря ви! Но сега не мога да дойда често – малката е болна, а мъжът ми работи до късно…

– Разбирам ви – казах студено. – Но майка ви има нужда от повече грижи. Аз не мога да поема всичко сама.

– Ще опитам да намеря някой да ѝ помага срещу заплащане… Но знаете как е с парите…

Затворих телефона с усещането за безизходица. На следващата сутрин видях линейка пред блока ни. Сърцето ми се сви. Леля Мария беше получила криза през нощта и я бяха откарали в болница.

Отидох при нея след работа. Беше бледа и уморена.

– Извинявай, че ти създадох толкова грижи… – прошепна тя.

Хванах ръката ѝ.

– Не ти си виновна… Просто понякога животът ни поставя в ситуации без изход.

Излязох от болницата с тежест в гърдите. Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Мислех си за всички възрастни хора като леля Мария – забравени от близките си, оставени на милостта на съседите или на съдбата.

А аз? Аз бях просто една жена между две поколения – разкъсана между дълга към другите и нуждата да се погрижа за себе си и своето семейство.

Понякога се питам: Кой ще бъде до мен, когато остарея? Ще има ли кой да ми донесе хляб? Или всички ще сме твърде заети със собствените си животи?