Когато се прибрах, непознат лежеше в леглото ми: Една софийска семейна драма

— Какво, по дяволите, правиш в леглото ми?! — изкрещях, още преди да съм светнала лампата. Гласът ми прозвуча дрезгаво, уморено, но и с онази нотка на отчаяние, която само истинската безсилие може да роди. Мъжът в леглото ми се надигна стреснато, с разрошена коса и изплашени очи. Миришеше на евтина ракия и цигари.

— Спокойно, бе, човек… Мартин каза, че мога да остана — измърмори той и се загърна по-плътно с моето одеяло.

Мартин. Разбира се. Брат ми. Отново. Стиснах зъби и се опитах да не избухна. След дванайсет часа в болницата, след като цяла нощ съм държала ръката на умираща жена и съм слушала стенанията на хора, които никога няма да видят изгрева, това беше последното нещо, което можех да понеса.

— Излизай — казах тихо, но твърдо. — Веднага.

Мъжът се измъкна от леглото ми с неохота, обу си маратонките и изчезна в коридора. Чух как вратата се хлопна и останах сама в тъмното. Седнах на ръба на леглото и се разплаках. Не от умората, не от гнева — а от безсилието. Защото това не беше първият път. И знаех, че няма да е последният.

Мартин беше по-малкият ми брат. От малки бяхме само двамата — майка ни почина рано, баща ни работеше по строежите в Германия и пращаше пари, но рядко се прибираше. Аз бях тази, която трябваше да бъде силната. Аз готвех, учех го да чете, водех го на лекар, когато беше болен. Когато завърших гимназия и ме приеха медицина в София, взех Мартин със себе си — не можех да го оставя сам в провинцията.

Първите години бяха трудни, но се справяхме. Аз учех и работех на две места, той ходеше на училище. После започнаха проблемите — първо дребни лъжи, после изчезващи пари от портмонето ми, после странни приятели вкъщи. Винаги прощавах. Винаги намирах оправдание — „Той е още дете“, „Трудно му е“, „Ще порасне“.

Но тази вечер не можех повече.

На сутринта Мартин се прибра — ухилен, с раница на гърба и без грам вина в очите.

— Какво има? — попита той невинно.

— Кой беше този човек? — попитах аз студено.

— Абе един приятел… Нямаше къде да спи. Какво толкова?

— Какво толкова?! — гласът ми трепереше. — Това е моят дом! Моята стая! Не можеш просто да водиш непознати хора тук!

— Голямата работа… Все едно не си свикнала вече — отвърна той и се засмя подигравателно.

В този момент нещо в мен се пречупи.

— Мартине, стига! Не мога повече! Не съм ти майка! Не съм длъжна да търпя всичко това! — извиках аз.

Той млъкна за миг, после сви рамене и излезе от стаята.

Вечерта звъннах на баща ни в Германия. Разказах му всичко — за парите, за приятелите, за това как вече не издържам. Той въздъхна тежко:

— Знам, че ти е трудно… Но ти си по-голямата сестра. Трябва да го подкрепяш.

— А кой ще подкрепи мен? — попитах тихо.

Той замълча дълго.

След този разговор започнах да се затварям в себе си. На работа бях все по-раздразнителна. Колегите ми шепнеха зад гърба ми: „Пак ли не е спала?“, „Май има проблеми вкъщи…“

Една вечер Мартин не се прибра изобщо. Телефонът му беше изключен. Прекарах нощта в тревога — обикалях квартала, звънях на приятелите му. На сутринта го намерих пред блока — пребит, с разбита устна и окървавена риза.

— Какво стана?! — извиках ужасена.

— Нищо… Просто някакви типове… — промълви той и се свлече на стълбите.

Заведох го в болницата, превързах раните му сама. Докато го лекувах, той ме гледаше с онзи поглед на малко дете, което е направило беля и чака наказание.

— Извинявай… — прошепна той.

— За какво? — попитах аз уморено.

— Че ти причинявам всичко това…

Сълзите ми потекоха отново. Прегърнах го силно и двамата плакахме дълго.

Но след седмица всичко започна отначало.

Сега стоя сама в стаята си и пиша тези редове. Мартин пак не се е прибрал. Баща ни пак не звъни. Аз пак съм сама с всичко това.

Питам се: Колко още трябва да понеса? Кога идва моментът да избера себе си пред семейството? А вие как бихте постъпили?