Молитвата, която ме спаси: Борбата за дъщеря ми

„Не мога повече, мамо! Остави ме на мира!“ – думите на Мария отекнаха като шамар в малката ни кухня в Люлин. Беше късен ноември, навън валеше ситен дъжд, а аз стоях до прозореца, стискайки чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Дъщеря ми, моето мило момиче, което само преди година ми разказваше всичко, сега гледаше през мен с празен поглед.

„Мария, моля те, само ми кажи къде ще ходиш тази вечер. Не искам да се тревожа…“ – гласът ми трепереше, но тя вече беше на вратата, с якето на рамо и слушалки в ушите. Вратата се затръшна. Останах сама с тишината и страха си.

Така започна най-тежкият период в живота ми. Мария беше на 16, а аз – на ръба на отчаянието. Мъжът ми Георги работеше по строежите в Германия и се прибираше рядко. Всичко падаше върху мен – грижата за дома, сметките, а най-вече – опитите да задържа дъщеря си близо до мен. Но тя се изплъзваше все повече.

Започна да излиза с момчета от квартала, които всички познавахме – Петър, който беше хванат с наркотици; Стефан, който вече имаше условна присъда за кражба. Виждах как Мария се променя – дрехите ѝ станаха по-тъмни, очите ѝ по-студени. Веднъж я намерих да плаче в стаята си, но когато я прегърнах, ме отблъсна.

„Ти не разбираш! Всички ме мразят в училище! Само те ме приемат!“ – крещеше тя. Аз не знаех какво да кажа. Опитвах се да ѝ обясня, че тези момчета ще я завлекат надолу, но думите ми не стигаха до нея.

Всяка вечер коленичех до леглото си и се молех: „Господи, дай ми сили! Пази детето ми! Покажи ми какво да направя!“ Не бях особено религиозна преди това – ходех на църква само по Великден и Коледа. Но сега молитвата беше единственото, което ме държеше жива.

Една вечер Мария не се прибра. Телефонът ѝ беше изключен. Обиколих целия квартал, звънях на приятелките ѝ, дори на майката на Петър. Никой не знаеше къде е. Седнах на пейката пред блока и заплаках като дете. Минаваха хора, гледаха ме със съжаление или досада. В този момент усетих ръка на рамото си – баба Станка от третия етаж.

„Не се притеснявай толкова, мило. Господ вижда всичко. Моли се за нея – това е най-силното оръжие на една майка.“

Тези думи ме разтърсиха. Прибрах се вкъщи и цяла нощ не затворих очи. Молех се и плаках. На сутринта Мария се прибра – бледа, със зачервени очи.

„Извинявай…“ – прошепна тя и се скри в стаята си. Не я питах нищо. Само благодарих на Бог, че е жива и здрава.

След този случай започнах да ходя редовно в църквата „Св. Николай“ до пазара. Запалвах свещ за Мария и за всички майки като мен. Там срещнах други жени със същите болки – едната имаше син алкохолик, другата – дъщеря с депресия. Говорехме си след службата, споделяхме съвети и молитви.

Постепенно започнах да усещам промяна у себе си. Станах по-спокойна, по-търпелива. Когато Мария пак закъсняваше или ме лъжеше, вече не избухвах в скандали. Просто ѝ казвах: „Обичам те и винаги ще съм тук за теб.“ Понякога тя ме гледаше странно, друг път просто излизаше без дума.

Един ден получих обаждане от училището – Мария беше хваната да пуши трева в двора. Директорката ме извика спешно.

„Г-жо Иванова, трябва да говорим сериозно за поведението на дъщеря ви.“

Седнах срещу нея с треперещи ръце.

„Знам… Знам, че има проблеми. Моля ви, помогнете ни…“

Директорката въздъхна тежко:

„Не сте сама в това. Ще ви свържа с психолога ни.“

Така започнахме семейни консултации. Първите срещи бяха ужасни – Мария мълчеше или се подиграваше на всичко. Но с времето започна да говори повече – за болката си, за чувството, че никой не я разбира.

Веднъж след сесията тя ме хвана за ръката:

„Мамо… Съжалявам за всичко.“

Разплаках се пред всички.

Не казвам, че всичко се оправи изведнъж. Имаше още много трудни моменти – нови лъжи, нови разочарования. Но вече не бях сама – имах подкрепата на църквата, на жените там, на психолога… И най-вече – имах вярата си.

Днес Мария е на 19 и учи социални дейности във Великотърновския университет. Понякога още спорим за дреболии – за дрехи или приятели – но вече знам: любовта и молитвата са по-силни от всичко.

Питам се понякога: Ако не бях намерила сили във вярата си, дали щях да издържа? Колко майки като мен мълчат и страдат сами? Какво бихте направили вие? Споделете…