Петър срещу себе си: Пътят към новото ми аз след раздялата

„Петре, не мога повече така. Не си същият човек, в когото се влюбих.“ Гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях срещу нея в малката ни кухня в Люлин, стиснал чашата с айрян, която вече не помнеше вкуса си. Навън валеше, а вътре в мен бушуваше буря.

„Какво искаш да кажеш?“, прошепнах, макар че отдавна знаех отговора. Тя само поклати глава и избяга в коридора. След минута чух как вратата се затваря. Тогава разбрах – останах сам. Сам с 180 килограма болка, самота и вина.

Дните след това се сляха в едно. Майка ми звънеше всеки ден: „Петре, яж нещо!“, а аз ядях – но не за да живея, а за да забравя. Работата ми като IT специалист позволяваше да не излизам от вкъщи, а храната беше единствената ми утеха. Поръчвах дюнери, пици, кутии със сладкиши от кварталната сладкарница „Сладко изкушение“. Всяка вечер заспивах пред телевизора с усещането, че животът ми е свършил.

Една сутрин обаче се събудих с болка в гърдите. Сърцето ми биеше лудо, потта се стичаше по челото ми. „Ще умра сам“, помислих си. В този момент телефонът иззвъня – беше баща ми. „Петре, синко, трябва да се стегнеш! Не можеш така!“, каза той с онзи строг тон, който винаги ме е карал да се чувствам като дете.

Станах и се погледнах в огледалото. Не познах човека отсреща – подпухнало лице, тъмни кръгове под очите, безжизнен поглед. „Това ли съм аз?“, попитах се на глас. Спомних си как Мария някога казваше: „Обичам те такъв, какъвто си.“ Но вече не бях онзи Петър.

Реших да започна промяната от най-малкото – разходка до магазина. Първите стъпки бяха мъчителни – краката ме боляха, хората ме гледаха странно. Чувах подигравателни шепоти: „Виж го тоя дебелия!“. Срамът ме караше да се връщам обратно вкъщи, но не се отказах.

Започнах да чета във форуми за отслабване – намерих група във Facebook „Борба с килограмите – България“. Там хора като мен споделяха успехи и провали. Писах на една жена – Даниела от Пловдив, която беше свалила 60 килограма. Тя ми отговори: „Петре, най-важното е да не се отказваш! Всеки ден е нов шанс.“

Започнах да броя калории, да готвя сам – супи, салати, пилешко на скара. Майка ми идваше всяка неделя и носеше домашна лютеница и туршия: „За витамини!“, казваше тя. В началото беше трудно – гладът беше като чудовище в стомаха ми. Но след месец свалих първите 10 килограма.

Колегите ми забелязаха промяната по време на онлайн срещите: „Петре, изглеждаш по-добре!“, каза Иван от счетоводството. Усмихнах се за първи път от месеци.

С времето започнах да ходя на фитнес в квартала – залата беше пълна с млади момчета, които ме гледаха с насмешка. Един ден един от тях – Георги – дойде при мен: „Браво, братле! Не всеки има смелостта да започне отначало.“ Тези думи ми дадоха сили.

След година вече бях свалил 100 килограма. Качих снимка във Facebook – преди и след. Коментарите заваляха: „Гордеем се с теб!“, „Ти си вдъхновение!“. Дори Мария хареса снимката. Сърцето ми прескочи един удар.

Но най-трудното беше да простя на себе си – за годините на бездействие, за пропуснатите моменти с приятели и семейство. Баща ми ме прегърна силно на рождения ми ден: „Гордея се с теб, синко!“ Майка ми плачеше от радост.

Днес тежа 90 килограма. Живея нов живот – тичам в парка всяка сутрин, готвя здравословно и помагам на други хора в групата ни за подкрепа. Понякога още усещам болката от раздялата, но вече знам – тя беше моят катализатор за промяна.

Питам се: Колко често чакаме животът да ни удари силно, за да се събудим? А дали щях да имам смелостта да започна отначало без тази болка? Какво мислите вие?