„Никога не беше достатъчно добра за майка ми“: Моята история за едно българско семейство, разкъсвано между гордост и мълчание

— Пак ли не си измила чашата на баща му? — гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката, а в гърдите ми се надигаше познатата буца. Беше събота сутрин, а аз отново се чувствах като натрапник в собствения си дом.

— Щях да я измия, просто… — опитах се да обясня, но думите заседнаха някъде между устните и сърцето ми.

— Просто, просто… — прекъсна ме тя с онзи присмехулен тон. — Винаги има оправдания. Затова казвам на Стефан, че заслужаваше по-добра жена.

Стефан, мъжът ми, се беше скрил в хола с вестника. Знаех, че чува всяка дума, но както винаги, предпочиташе да не се намесва. Мълчанието му беше най-голямото предателство.

Госпожа Димитрова беше дошла неочаквано — както винаги. С ключа, който Стефан ѝ беше дал „за всеки случай“. Вече четири години живеехме в този двустаен апартамент в Люлин, но тя никога не прие, че това е нашият дом. За нея си оставах „онази от провинцията“, която не е достатъчно добра за сина ѝ.

— Антония, ще направиш ли кафе? — попита тя с ледена учтивост.

— Разбира се — отвърнах тихо и сложих джезвето на котлона. В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми от Пловдив. Не посмях да вдигна пред свекърва си — знаех, че ще последват коментари за „селските навици“ и „разговорите по телефона вместо да се гледа къщата“.

Докато кафето къкреше, госпожа Димитрова започна да подрежда чашите по свой вкус. Всяко нейно движение беше демонстрация на превъзходство. Погледът ѝ казваше: „Това е моят дом, ти си просто гост.“

— Антония, защо не си купила хубави салфетки? — попита тя. — На гости ще идвате ли така?

— Не съм имала време… — прошепнах.

— Време! — изсмя се тя. — За какво имаш време? За работа ли? Или за да висиш по кафетата с приятелките си?

Стиснах зъби. Работех като счетоводителка в малка фирма и всяка стотинка брояхме. Приятелките ми отдавна се бяха отдръпнали — кой обича да слуша за семейни драми?

Кафето завря и аз го разлях в чашите. Подадох едната на свекърва си с треперещи ръце.

— Благодаря — каза тя сухо и отпи. — Горчиво е. Стефан обича кафето си със захар.

Погледнах към мъжа си с надежда за подкрепа. Той само сви рамене и зарови нос във вестника.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Всички години на старание, всички компромиси… Защо никога не бях достатъчно добра?

— Госпожо Димитрова — казах тихо, но гласът ми прозвуча по-силно от всякога. — Може би е време да поговорим открито. Чувствам се като чужда в този дом. Каквото и да направя, все е грешно.

Тя ме изгледа изненадано, после очите ѝ станаха студени като зимен ден на Витоша.

— Ако искаш уважение, първо трябва да го заслужиш — отвърна тя рязко.

— А как се заслужава уважение? Като мълча и търпя? Като се преструвам, че не ме боли? — гласът ми трепереше, но вече не можех да спра.

Стефан най-сетне остави вестника и погледна към нас.

— Мамо… Антония… Моля ви…

— Не! — прекъснах го аз. — Този разговор трябваше да се случи отдавна.

Госпожа Димитрова стана рязко от стола.

— Аз съм майка ти! — извика тя към Стефан. — Заради мен имаш всичко! А ти позволяваш тази жена да ме унижава!

— Никой не ви унижава — прошепнах аз. — Просто искам да бъда приета такава, каквато съм.

Тя ме изгледа с презрение.

— Никога няма да бъдеш като мен. Никога няма да си достатъчно добра за него.

В този момент усетих как сълзите ми напират, но ги преглътнах. Погледнах Стефан право в очите.

— Кажи ми, Стефане… Ти какво мислиш? Аз твоя жена ли съм или просто прислужница в този дом?

Той замълча дълго. После тихо каза:

— Не знам вече…

Това беше най-болезненият отговор. По-болезнен от всички упреци на свекърва ми.

Госпожа Димитрова грабна чантата си и излезе с трясък. Останахме сами в кухнята сред миризмата на изстинало кафе и неизречени думи.

Седнах на стола и се разплаках без звук. Стефан стоеше до прозореца и гледаше навън към панелните блокове.

— Как стигнахме дотук? — прошепнах аз повече на себе си. — Колко още трябва да търпя, за да бъда приета? Или просто трябва да спра да се боря?

Кажете ми… Има ли изход от този омагьосан кръг или всяка българска снаха е обречена да бъде „недостатъчно добра“?