Тайна в телефона на мъжа ми: Късно ли е за истината?

„Кой е тя, Петре?“ Гласът ми трепери, докато държа телефона му в ръка, а екранът все още свети с онова последно съобщение: „Липсваш ми, любов моя.“ Сърцето ми бие толкова силно, че се чудя дали не го чува и той. В кухнята мирише на изгорял лук, а тенджерата с боба къкри забравена на котлона. Петър стои насреща ми, стиснал юмруци в джобовете си, и мълчи. Мълчанието му е по-страшно от всяка лъжа.

„Не знам за какво говориш, Мария“, прошепва той, но погледът му се плъзга по пода. В този миг всичко в мен се разпада – годините заедно, спомените от първата ни среща в Борисовата градина, смехът на децата ни в неделните утрини. Всичко се превръща в прах.

Сядам на стола, защото краката ми отказват да ме държат. „Виждам съобщенията, Петре. Не ме лъжи.“ Гласът ми е тих, но твърд. Той приближава бавно, сякаш се страхува да не избухна. „Мария, това е просто една колежка… Глупави приказки… Не значи нищо.“

„Глупави приказки?“, повтарям и усещам как гневът ме залива като гореща вълна. „Това ли сме ние след двадесет години? Глупави приказки?“

Петър въздъхва тежко и се обръща към прозореца. Навън дъждът барабани по стъклото, а аз се чувствам по-самотна от всякога. В този момент си спомням как преди години майка ми ми каза: „Мъжете винаги ще гледат настрани, но важното е какво ще направиш ти.“ Тогава й се разсърдих. Днес думите й ме пронизват като нож.

Вечерята остава недокосната. Децата – Виктор и Ани – са в стаите си и слушат музика. Не знаят какво се случва между нас. Или може би усещат? В последните месеци Петър все по-често закъсняваше от работа, а аз все по-често се улавях да гледам празната страна на леглото ни.

Седмици наред живея в сянката на тази тайна. Не мога да спя, не мога да ям. На работа колежките ми – Галя и Силвия – ме питат дали съм болна. „Добре съм“, лъжа ги. Но не съм. Всяка вечер се питам: къде сбърках? Не бях ли достатъчно добра съпруга? Не бях ли достатъчно красива? Защо избра нея?

Една вечер Виктор ме намира да плача в кухнята. „Мамо, всичко наред ли е?“ Поглеждам го – вече е почти мъж, а аз не мога да му кажа истината. Прегръщам го силно и усещам как сълзите ми мокрят рамото му.

Петър започва да спи на дивана в хола. Между нас има стена от недоизказани думи и страхове. Опитвам се да говоря с него, но той все повече се затваря в себе си. Една вечер го чувам да говори по телефона тихо в банята. „Обичам те… Скоро ще реша всичко…“ Сърцето ми се къса.

Събирам смелост и една неделя му казвам: „Трябва да решим какво ще правим. Не мога повече така.“ Той ме гледа уморено: „Мария, не знам… Объркан съм.“

„Объркан си? А аз? Аз не съм ли човек? Не заслужавам ли поне истината?“

В този момент Ани влиза в стаята и усеща напрежението. „Мамо, тате… Ще се разведете ли?“ Поглеждам я – малката ми дъщеря, която още вярва в приказки. Сълзите напират отново.

След тази вечер всичко се променя. Започвам да мисля за себе си – за това коя съм извън ролята на съпруга и майка. Записвам се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да направя. Срещам нови хора, започвам да усещам вкуса на живота отново.

Петър вижда промяната в мен. Една вечер идва при мен и казва: „Мария… Сгреших. Не знам дали можеш да ми простиш.“

Гледам го дълго. Вече не плача. „Не знам дали мога, Петре. Но знам, че повече няма да живея в лъжа.“

Децата ни са объркани, но усещат силата ми. Семейството ни вече не е същото – но аз вече не съм онази жена, която живее само за другите.

Сега всяка вечер си задавам един въпрос: Кога истината става по-важна от страха да останеш сам? И дали някога е късно да започнеш отначало?