„Имаш месец да се изнесеш“: Историята на едно неочаквано изгонване

„Имаш месец да се изнесеш. Не мога повече. Трябва да остана сама.“

Гласът на майка ми Мария беше спокоен, почти безчувствен, докато стоеше до кухненската маса с ръце, скръстени пред гърдите. Сестра ми Деси и аз се спогледахме – тя пребледня, а аз усетих как сърцето ми се свива до болка. В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си дишане.

– Мамо, какво значи това? – прошепнах аз, опитвайки се да не избухна в сълзи.

– Значи, че сте големи вече. На по 22 и 19 години сте. Аз… не мога повече да нося този товар. Искам да си почина. – Тя не ни погледна в очите.

Деси се разплака. Аз останах безмълвна. В главата ми се завъртяха хиляди мисли: къде ще отидем, как ще се справим, защо точно сега? Баща ни ни напусна преди пет години, а майка ни винаги беше нашата опора. Или поне така си мислехме.

Вечерта легнахме в една стая, както когато бяхме малки. Деси ме хвана за ръката.

– Какво ще правим, Лили? – попита тя тихо.

– Ще измислим нещо. Не можем да останем на улицата – опитах се да звуча уверено, но вътре в мен бушуваше паника.

Следващите дни минаха като в мъгла. Майка ни се държеше студено, избягваше разговори и прекарваше повече време на терасата с цигара в ръка. Веднъж я чух да говори по телефона:

– Не мога повече с тях. Чувствам се задушена. Трябва ми въздух.

Тези думи ме пронизаха като нож. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. А сега собствената ми майка ме изхвърляше от дома ни в Люлин, сякаш съм чужда.

Започнахме да търсим квартири. Всичко беше скъпо, а аз работех само почасово в една книжарница. Деси още учеше в университета и нямаше доходи. Приятелите ни ни съчувстваха, но никой не можеше да ни приюти за повече от няколко дни.

Една вечер седяхме на пейката пред блока и обсъждахме вариантите.

– Може би трябва да отида при татко във Варна – каза Деси.

– Той има ново семейство. Не знам дали ще те приеме… – отвърнах аз с горчивина.

– А ти? Ще останеш ли сама?

– Ще се оправя някак… – излъгах.

Вътре в мен кипеше гняв към майка ми. Как можа да ни направи това? След всичко, което преживяхме заедно – след развода, след болестта ѝ миналата година, когато аз я гледах ден и нощ…

Последната седмица преди крайния срок беше най-тежка. Майка ми започна да прибира нашите вещи в кашони без да пита. Веднъж намерих любимата си книга в чувал за боклук.

– Защо го правиш? – извиках аз през сълзи.

– Защото трябва да започна начисто! – изкрещя тя за първи път от години.

В този момент разбрах – тя не е само майка, тя е човек със свои страхове и болки. Но това не облекчи болката ми.

На последния ден Деси замина за Варна при баща ни. Аз останах сама с два куфара и разбито сърце. Преспах у приятелка няколко нощи, докато намеря стая под наем в Студентски град. Беше мизерно, но поне имах покрив над главата си.

Първите седмици плаках всяка вечер. Чувствах се предадена и изоставена. Майка ми не се обади нито веднъж. Деси също страдаше – баща ни я прие хладно, а мащехата ѝ даде ясно да разбере, че не е желана.

С времето започнах да работя повече часове, запознах се с нови хора и малко по малко започнах да изграждам живота си наново. Но белегът остана.

Понякога се чудя – можех ли да направя нещо различно? Можех ли да разбера майка си по-добре? Или тя просто избра себе си пред нас?

А вие как бихте постъпили на мое място? Семейството ли е всичко или понякога трябва да мислим първо за себе си?