Защо не мога да се омъжа на 57? Историята на една майка между любовта и доверието

— Мамо, моля те, не го прави! — гласът на Яна трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в хола, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. — Този човек не е това, за което се представя. Ще те нарани!

Сърцето ми се сви. Вече трети път тази седмица Яна идваше у дома, за да ме разубеждава. А аз… аз стоях между два свята — този на дъщеря ми, изпълнен със страх и подозрение, и този на любовта, която неочаквано ме бе връхлетяла на 57 години.

Казвам се Мария. Цял живот съм работила като медицинска сестра в Пловдив. След като баща ѝ почина преди десет години, останах сама. Яна беше моят смисъл, моят дом. Но когато срещнах Стефан — висок, с топли кафяви очи и усмивка, която стопляше душата ми — нещо в мен се събуди. Не вярвах, че ще се влюбя отново. Не вярвах, че ще имам сили да мечтая.

— Яна, моля те… — прошепнах. — Стефан не е такъв човек. Познавам го вече година. Никога не ми е дал повод да се съмнявам.

— Мамо! — прекъсна ме тя остро. — Той ти говори само хубави думи, но ти не знаеш нищо за миналото му! Защо никога не те е запознал с децата си? Защо винаги избягва въпросите за работата си?

В този момент телефонът ми иззвъня. Стефан. Погледнах Яна — очите ѝ ме молеха да не вдигам. Но аз… аз имах нужда да чуя гласа му.

— Здравей, Мария! — гласът му беше топъл и уверен. — Мислех си за теб. Ще вечеряме ли заедно?

— Да… разбира се — отвърнах тихо.

Яна изсумтя и хвърли поглед към снимката на баща си на шкафа.

— Ако татко беше жив…

— Ако татко беше жив, щеше да иска да бъда щастлива! — прекъснах я по-остро, отколкото възнамерявах.

Тя избухна в сълзи и излезе от стаята.

Останах сама. Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Защо беше толкова трудно? Защо любовта трябваше да бъде битка?

Стефан беше различен от всички мъже, които познавах. Винаги беше внимателен, носеше ми цветя без повод, слушаше ме с истински интерес. Но Яна… тя беше убедена, че той има тайни. Беше говорила с приятелка от полицията — била проверила Стефан в системата. Нямало нищо официално срещу него, но това не я успокои.

— Мамо, той е прекалено хубаво, за да е истина! — каза тя една вечер. — Не виждаш ли? Търси си жена с апартамент и пенсия!

— Яна! Как можеш да говориш така? — гневът ми избухна като пожар. — Аз съм повече от апартамент и пенсия!

— Знам… — прошепна тя. — Затова се страхувам.

Дните минаваха в напрежение. Стефан усещаше дистанцията ми.

— Какво става? — попита ме една вечер в ресторанта „Старият град“. — Държиш се странно.

— Просто… Яна не те харесва — признах с наведена глава.

Той въздъхна тежко.

— Знам. Но аз не се женя за дъщеря ти, а за теб.

— Семейството ми е всичко за мен…

— А ти си всичко за мен — хвана ръката ми през масата.

В този момент осъзнах колко много искам да повярвам в него. Но съмнението вече беше посято.

Една сутрин Яна дойде с документи в ръка.

— Виж! Намерих това във фейсбук група за измамени жени! Стефан е бил женен три пъти! Има дело за издръжка! Мамо, моля те!

Погледнах снимките на екрана — Стефан с други жени, други семейства…

Светът ми се срина.

Сблъсках го вечерта.

— Защо не ми каза? Защо скри всичко това?

Той замълча дълго.

— Мария… страхувах се да не те загубя. Да, имам минало. Имам грешки. Но никога не съм искал да те нараня.

— Как да ти вярвам? Как?

Той падна на колене пред мен.

— Обичам те! Дай ми шанс да ти докажа!

Яна стоеше на прага и гледаше сцената със свити устни.

В този момент разбрах: никога няма да бъда напълно сигурна. Любовта винаги е риск.

Седмици наред не можех да спя. Приятелките ми ме съветваха различно: едни казваха „Слушай дъщеря си“, други „Живей за себе си“. Дори майка ми по телефона прошепна:

— На твоята възраст щастието не идва често…

В деня на рождения си ден поканих всички у дома. Стефан донесе огромен букет бели лилии. Яна стоеше до мен и стискаше ръката ми.

Погледнах ги — двамата най-важни хора в живота ми, разделени от страх и недоверие.

— Мамо… каквото и да решиш, ще бъда до теб — каза Яна тихо.

Погледнах Стефан. В очите му видях болка и надежда.

Изправих се между тях и казах:

— Не знам какво ще донесе бъдещето. Но знам едно: заслужавам да бъда щастлива. И ще рискувам…

Сълзи потекоха по лицето ми.

Дали направих правилния избор? Може ли любовта да победи страха? Или доверието веднъж изгубено никога не се връща? Кажете ми… какво бихте направили на мое място?