Счупеното огледало на доверието: Изповедта на една българска съпруга

– Кой е тази Мария? – думите ми излетяха от устата, преди да успея да ги задържа. Стоях в кухнята, с телефона на Петър в ръка, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не го изпуснах. Беше обикновен вторник, но за мен този ден щеше да остане завинаги белязан.

Петър се върна от работа по-рано от обикновено. Остави чантата си на стола и се усмихна уморено, но аз вече не виждах познатия човек пред себе си. Виждах само екрана с онези съобщения: „Липсваш ми…“, „Кога пак ще се видим?“ – думи, които никога не бях писала аз.

– Какво правиш с телефона ми? – гласът му беше тих, но в него се усещаше напрежение.

– Търсех снимката на внука ни, която ми каза, че си получил. Но вместо това… – гласът ми се прекърши.

Той замълча. В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си дишане – накъсано, тежко.

– Обясни ми, моля те! – прошепнах.

Петър седна срещу мен и сведе глава. За първи път от четиридесет години заедно не знаех какво ще последва. Винаги сме били екип – през трудните години на прехода, когато парите не стигаха за сметките; когато синът ни замина за чужбина и къщата опустя; когато аз се разболях и той не ме остави нито за миг. Но сега между нас зееше пропаст.

– Не е това, което си мислиш – започна той бавно. – Мария е колежка. Помагам ѝ с развода… Тя няма никого тук.

– И затова ѝ пишеш, че ти липсва? – прекъснах го аз, а сълзите вече се стичаха по бузите ми.

Той се опита да ме докосне, но аз отдръпнах ръката си. В този момент всичко в мен крещеше: „Измами ме! Предаде ме!“

Следващите дни минаха като в мъгла. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка дреболия ме връщаше към онези думи. Дори любимата ни песен по радиото вече звучеше като подигравка.

Майка ми забеляза промяната у мен още на следващия ден.

– Какво става, дете мое? – попита тя, докато бъркаше супата на печката.

– Петър… може би има друга – прошепнах едва чуто.

Тя остави черпака и ме прегърна силно. – Мъжете понякога се объркват. Но ти трябва да решиш дали ще се бориш или ще се предадеш.

Думите ѝ ме разтърсиха. Прекарах нощи в размисли – спомнях си първата ни среща в градинката до Народния театър, първия ни апартамент в Люлин, как заедно боядисвахме стените и мечтаехме за бъдеще. Наистина ли всичко това можеше да свърши заради няколко съобщения?

Една вечер, докато Петър гледаше новините, седнах до него.

– Искам истината. Не мога повече така – казах твърдо.

Той въздъхна тежко и започна да говори. Разказа ми за Мария – как мъжът ѝ я напуснал с две деца, как тя плачела всеки ден в офиса и търсела утеха у всеки, който я изслуша. Призна си, че е бил ласкав с нея, че ѝ е писал думи на подкрепа, които са излезли извън рамките на колегиалното. Но настояваше, че не е имало нищо повече.

– Чувствах се нужен – каза той тихо. – След като децата ни пораснаха и ти се затвори в себе си след болестта… имах нужда някой да ме търси, да ме пита как съм.

Тези думи ме удариха като шамар. Не бях осъзнавала колко сме се отчуждили през последните години. Всеки беше затънал в собствените си страхове и болки.

– А аз? Аз не съм ли достатъчна? – попитах през сълзи.

– Ти си всичко за мен! Но понякога човек се губи… – прошепна той.

В следващите седмици започнахме да говорим повече от всякога. Ходихме заедно на разходки в Южния парк, сякаш отново се опознавахме. Разказвахме си истории от младостта, смяхме се на глупави шеги и плакахме за пропуснатите моменти.

Една вечер му казах:

– Ако искаш да си тръгнеш – тръгни сега. Но ако останеш, ще трябва да започнем отначало.

Той хвана ръката ми и я целуна:

– Оставам. Защото ти си моят дом.

Не беше лесно да простя. Все още има дни, в които сенките на съмнението ме преследват. Но избрах да вярвам отново – не защото забравих болката, а защото любовта ни заслужава втори шанс.

Понякога се питам: Колко пъти може да се счупи доверието и пак да бъде залепено? А вие бихте ли простили?