Между две майки: Когато свекървата се настани у дома

– Не мога повече, Петре! – изкрещях, докато вратата на банята се затръшна зад мен. Сълзите ми се смесиха с парата от горещия душ. Чувах гласа на Мария, свекърва ми, как отново нарежда на дъщеря ми да не слага толкова сол в супата. Беше тук едва от седмица, а домът ни вече не беше същият.

Петър, мъжът ми, стоеше пред вратата и шепнеше: – Моля те, опитай се да я разбереш. Тя е сама, няма къде да отиде.

Знаех, че е прав. След като баща му почина миналия месец, Мария остана сама в апартамента им в Люлин. Съседите ѝ носеха храна, но тя се страхуваше да излиза. Петър е единствено дете. Всички погледи бяха насочени към нас.

– Не мога да живея така! – прошепнах сама на себе си. – Това вече не е моят дом.

Преди Мария да дойде при нас, животът ни беше подреден. Работех като учителка в детска градина, Петър беше инженер в „Софстрой“. Дъщеря ни Ива учеше в осми клас и имаше своите тийнейджърски бури, но се справяхме. Вечерите ни бяха тихи – гледахме новините, спорехме за политика или просто мълчахме заедно.

Сега всяка вечер беше сцена от някаква семейна драма. Мария настояваше да вечеряме в шест, защото „така е здравословно“. Критикуваше всичко – от начина, по който Ива си връзва косата, до това как аз простирам прането.

– Едно време жените знаеха как се държи дом! – казваше тя с укор и ме гледаше така, сякаш съм провалила цялата женска линия на рода.

Петър се опитваше да балансира. Веднъж го чух как говори с нея:

– Мамо, моля те, не се меси толкова много. Тук нещата са различни.
– Различни? – отвърна тя с ледено спокойствие. – Различни са, защото никой вече не уважава възрастните!

Тогава разбрах – тя не беше само самотна. Беше изплашена. Старостта я беше стиснала за гърлото и тя се бореше за контрол над единствения свят, който ѝ беше останал.

Пробвахме всичко – говорихме с нея, обяснявахме ѝ нуждата от лично пространство. Предложихме ѝ да се върне в апартамента си и да ѝ наемем жена за помощ. Тя отказа категорично:

– Да ме гледа чужда жена? Никога! Вие сте ми семейство!

Разглеждахме варианти за старчески домове. Оказа се, че добрите са скъпи – над 1200 лева на месец. Заплатите ни едва стигаха за сметките и храната. Петър предложи да вземем кредит.

– Не мога да го направя – казах му една вечер, докато Ива спеше. – Не мога да живея с мисълта, че сме я изоставили.
– А можеш ли да живееш така? – попита той тихо.

В този момент осъзнах колко сме сами в този проблем. Приятелките ми казваха:

– Трябва да си твърда! Това е твоят дом!

Майка ми само въздъхваше:

– Свекървите са си такива… Ще мине.

Но нищо не минаваше. Ива започна да стои повече при приятелки. Веднъж я чух да казва по телефона:

– Не мога да уча вкъщи, баба постоянно мърмори.

Една вечер избухнах:

– Мария, моля ви, това е нашият дом! Искам малко спокойствие!
– Аз ли съм виновна? – разплака се тя. – Останах без мъж, без дом… Сега и без семейство ли ще остана?

Петър ме изгледа с укор. Чувствах се чудовище.

На следващия ден Мария не стана от леглото. Лежеше и гледаше в тавана. Изплаших се – дали не прекалих? Дали не я нараних непоправимо?

Обадих се на личния лекар. Дойде и каза:

– Тя е депресирана. Трябва ѝ подкрепа.

Но кой ще подкрепи мен?

Вечерта седнах до Петър на балкона.

– Не знам какво да правя – признах си. – Обичам те, но не мога повече така.
– И аз не знам – каза той и ме хвана за ръката.

Тогава решихме да говорим открито с Мария. Седнахме тримата на масата.

– Мамо – започна Петър, – обичаме те и искаме да си добре. Но трябва да намерим начин всички да сме щастливи.
– Щастие? За мен няма щастие вече… – прошепна тя.
– Може би има – казах аз тихо. – Ако опитаме заедно да намерим помощ отвън? Може би някой да идва през деня?

Мария дълго мълча. После кимна:

– Ще опитам… Но само ако обещаете, че няма да ме оставите сама.

Обещахме ѝ.

Сега вкъщи идва жена три пъти седмично. Мария все още понякога се кара на Ива за солта в супата, но вече има кой да я изслуша през деня. Аз имам малко повече въздух.

Понякога обаче се питам: Кога ще спрем да жертваме себе си в името на другите? И има ли изобщо правилен избор между дълга към родителите и правото на собствен живот?