Сама в София: Молба, която остана нечута

– Не мога повече така, Мария! – гласът ми отекна в празната кухня, докато държах в ръце снимката на покойния ми съпруг Георги. Очите ми се напълниха със сълзи, а гърдите ми се свиха от болка. Беше късен ноемврийски следобед, навън се стъмваше рано, а стените на малкия ми апартамент в Люлин сякаш се приближаваха към мен с всяка изминала минута.

Вече три години живея сама. След като Георги почина, децата ми – Петър и Даниела – започнаха да идват все по-рядко. В началото вярвах, че е временно, че скръбта ни е обща и ще ни сближи. Но с времето между нас се появи невидима стена. Веднъж, когато Петър дойде да ми донесе лекарства, събрах смелост и го попитах:

– Петре, мислиш ли, че бих могла да поживея при вас за известно време? Тук ми е много самотно…

Той ме погледна с онзи уморен поглед, който познавам от дете.

– Мамо, знаеш, че апартаментът ни е малък. Децата са големи вече, имат нужда от пространство. А и работата ми е напрегната… Не знам как ще се справим.

Даниела беше още по-откровена:

– Мамо, ти си силна жена. Винаги си се справяла сама. Не искам да се чувстваш като товар. По-добре е така – всеки по пътя си.

Тези думи ме удариха като шамар. Въртях ги в главата си дни наред. Как така станах товар за собствените си деца? Нима всичко, което съм дала през годините – безсънните нощи, жертвите, любовта – се забравя толкова лесно?

Дните ми минават в тишина. Сутрин ставам рано, правя си кафе и гледам през прозореца как хората бързат за работа. Понякога слизам до магазина на ъгъла, където продавачката Ваня винаги ме поздравява с усмивка:

– Как сте днес, госпожо Мария?

– Добре съм, Ванче… – отвръщам и се опитвам да прозвучи убедително.

Но истината е друга. Вечерите са най-тежки. Телевизорът бучи на заден фон, а аз седя на дивана и броя часовете до сутринта. Понякога си мисля дали не съм сбъркала някъде – дали не съм ги разглезила прекалено или пък съм била твърде строга.

Една неделя реших да отида до църквата „Св. Георги“ в центъра. Надявах се да срещна някого познат или поне да усетя топлината на хората около мен. След службата седнах на пейка пред храма и до мен се настани баба Стефка – стара съседка от блока.

– Марийче, защо си толкова замислена?

– Остарях сама, Стефке… Децата не искат да живея при тях. Чувствам се излишна.

Тя ме потупа по ръката:

– И аз съм сама, мила. Всички сме така напоследък. Децата ни са заети със себе си. Но не трябва да се предаваме.

В този момент усетих странна смесица от утеха и отчаяние. Не бях единствената – но това не правеше болката по-малка.

Опитах се да намеря смисъл в ежедневието си. Записах се на курс по рисуване в читалището „Светлина“. Там срещнах други жени на моята възраст – Надежда, която беше вдовица като мен; Цветанка, която гледаше болния си мъж; и Веска, която имаше трима внуци, но никой не я търсеше.

Веднъж след занятието седнахме на кафе и разговорът неизбежно стигна до децата ни.

– Моят син живее в Германия – каза Надежда. – Говорим по телефона веднъж месечно. Понякога се чудя дали изобщо ме помни.

– А моите са тук, но все едно са на другия край на света – въздъхна Веска.

Почувствах облекчение, че не съм сама в болката си. Но и гняв – защо обществото ни е такова? Защо възрастните хора са оставени сами? Къде изчезна онази българска сплотеност?

Една вечер телефонът звънна – беше Петър.

– Мамо, добре ли си? Извинявай, че не съм ти звънял скоро…

– Добре съм, Петре – излъгах отново. – Всичко е наред.

– Ще дойда тези дни да ти донеса нещо.

Затворих телефона с горчив вкус в устата. Не исках подаяния – исках близост, разговори, топлина.

Понякога си представям как би изглеждал животът ми, ако бяхме заедно – аз, децата и внуците ми около една маса. Смях, шумотевица, спорове за глупости… Но реалността е друга – тишина и спомени.

Сега всяка сутрин излизам на разходка из квартала. Поздравявам съседите, спирам при цветарката Маргарита за няколко думи. Опитвам се да намеря радост в малките неща – слънчев лъч през прозореца, песента на птиците в парка.

Но вътре в мен остава въпросът: заслужаваме ли да остаряваме сами? Къде сбъркахме като общество? Има ли надежда за нас – хората, които дадохме всичко за децата си?

Може би някой ден ще намеря отговорите. А дотогава ще продължа да търся смисъл във всеки нов ден.

„Кажете ми… Вие как бихте постъпили на мое място? Наистина ли самотата е цената на това да обичаш безрезервно?“