Завещанието, което разруши всичко: Историята на една българска майка

– Не мога да повярвам, че го казваш точно днес, мамо! – гласът ми трепереше, докато държах ножа за тортата, а в очите на дъщеря ми Ива проблясваше недоумение. Беше нейният десети рожден ден, балоните още се клатушкаха по тавана, а масата беше отрупана с баница, кюфтета и домашна лимонада. Но думите на майка ми прорязаха въздуха като остър нож.

– Стига си се правила на жертва, Мария! – изсъска тя. – Ако не напишеш завещание, този твой мъж ще ти вземе всичко! Знаеш какво стана с леля ти Станка – остана на улицата заради мъжа си!

Погледнах към съпруга си Петър. Стоеше до прозореца, стиснал чашата с ракия, лицето му беше бледо. Свекърва ми се преструваше, че не чува нищо, а Ива се опитваше да запали свещичките на тортата сама. В този момент осъзнах, че празникът е съсипан.

– Мамо, моля те… – прошепнах. – Не е сега моментът.

– Кога тогава? Когато той те изгони? Когато останеш без дом? – майка ми не спираше. Гостите се споглеждаха неловко. Сестра ми Деси се опита да я дръпне за ръката:

– Мамо, стига! Ива има рожден ден!

– Не ме интересува! – викна тя. – Аз съм майка ви и знам най-добре! Мария, ако не ме послушаш, ще съжаляваш!

Сълзите напираха в очите ми. Петър остави чашата и излезе на балкона. Ива ме погледна с огромните си кафяви очи:

– Мамо, защо баба крещи?

Прегърнах я силно и се опитах да скрия лицето си в косата ѝ. В този момент разбрах колко крехък е мирът в нашето семейство.

След като гостите си тръгнаха, в хола останахме само аз, майка ми и Деси. Петър не се върна от балкона. Майка ми седеше с ръце на коленете и гледаше втренчено в мен.

– Мария, ти не разбираш… – започна тя по-тихо. – Аз само искам да те предпазя. Знам какво е да загубиш всичко. Баща ти…

– Не започвай пак! – прекъснах я. – Татко почина преди десет години! Петър не е като него!

– Всички мъже са еднакви – прошепна тя. – Когато им дадеш власт, забравят коя си.

Деси въздъхна:

– Мамо, Мария има глава на раменете си. Остави я да реши сама.

Майка ми се изправи рязко:

– Ще видиш! Ще дойде ден, когато ще съжаляваш, че не ме послуша!

Тя излезе и затръшна вратата. В този момент почувствах как цялата тежест на света пада върху мен.

Отидох при Петър на балкона. Стоеше облегнат на парапета и гледаше към осветените прозорци на съседите.

– Чух всичко – каза тихо той. – Не знам какво да кажа.

– Не е твоя вина… – прошепнах.

– Може би има право – отвърна той след малко мълчание. – Ако нещо стане с мен…

– Не говори така! – прекъснах го рязко.

Той се обърна към мен:

– Мария, ти вярваш ли ми?

Погледнах го дълго. Вярвах ли му? Или майка ми беше успяла да посее съмнение в сърцето ми? Спомних си всички онези малки моменти през годините: когато Петър закъсняваше от работа, когато забравяше годишнината ни, когато спорехме за пари… Дали това беше любов или навик? Дали можех да му поверя бъдещето си?

На следващия ден майка ми дойде отново. Донесе папка с документи и химикалка.

– Подпиши тук – каза тя студено. – Само за твое добро е.

Погледнах листовете: завещание, според което къщата оставаше единствено на Ива и Деси, а Петър нямаше право на нищо.

– Мамо… това е прекалено…

– Не е! Ако го обичаш, няма да има против!

В този момент Ива влезе в стаята:

– Мамо, ще играем ли?

Погледнах я и усетих как сърцето ми се къса. Какво семейство ѝ оставям? Какъв пример давам?

Вечерта седнахме с Петър и му показах документите.

– Това ли искаш? – попита той тихо.

– Не знам… – признах си аз. – Просто искам спокойствие.

Той хвана ръката ми:

– Ако не вярваш в мен, няма смисъл да сме заедно.

Сълзите потекоха по лицето ми. Обичах го, но страхът беше по-силен от любовта в този момент.

На следващия ден подписах завещанието пред нотариус. Майка ми сияеше от доволство, а Петър не каза нищо. Само тишината между нас стана по-дълбока.

Минаха седмици. Вкъщи вече почти не говорехме. Ива усещаше напрежението и все по-често се затваряше в стаята си. Майка ми идваше всеки ден „да провери как сме“. Деси избягваше всички ни.

Една вечер чух Ива да плаче:

– Мамо, защо всички са тъжни? Аз ли направих нещо?

Прегърнах я силно:

– Не, мила моя… Просто понякога възрастните забравят кое е най-важното.

Седях до леглото ѝ цяла нощ и мислех: кога семейството ни се превърна в бойно поле? Кога позволих на страха да управлява живота ми?

Сутринта събрах смелост и казах на майка ми:

– Мамо, благодаря ти за грижата, но повече няма да позволя да разделяш семейството ми.

Тя ме погледна с болка:

– Аз само исках най-доброто за теб…

– Понякога най-доброто е просто да ни оставиш да бъдем щастливи по нашия начин.

Вечерта казах на Петър:

– Сгреших. Позволих на страха да ме води. Искам да опитаме отново… заради нас и заради Ива.

Той ме прегърна силно:

– Само ако вярваме един в друг…

Сега знам: доверието е най-ценното нещо в едно семейство. Но дали ще успеем да го върнем? Или вече е твърде късно?