Съседското дете не е моя отговорност: Кога е време да кажа „стига“?

— Пак ли ще остане при теб, Мария? — гласът на Даниела, съседката ми, прозвуча през полуотворената врата, докато държеше за ръка малкия си син, Виктор.

Погледнах я уморено. Беше вторник вечер, а аз вече бях приготвила вечеря само за себе си и дъщеря ми. Не бях планирала още едно дете на масата, но усмивката ѝ беше толкова настойчива, че не можех да откажа.

— Разбира се, няма проблем — излъгах с пресилена ведрост. — Виктор, влизай, миличък.

Вратата се затвори зад тях, а аз се почувствах като в капан. Отново. Това не беше първият път. Всъщност, през последните месеци Виктор прекарваше повече време у дома ми, отколкото у тях. Даниела винаги имаше някаква причина — работа на смени, болна майка, спешна среща. А аз? Аз просто не можех да кажа „не“.

Докато децата се смееха в хола, аз стоях в кухнята и се чудех как стигнах дотук. Бях сама майка от три години. След като мъжът ми си тръгна, животът ми се превърна в постоянна борба — с парите, с времето, със страховете. Но никога не съм искала да се превръщам в майка и на чуждо дете.

— Мамо, Виктор може ли да остане да спи? — дъщеря ми Лили се появи на вратата с онзи поглед, който знаех, че не мога да устоя.

— Ще видим, Лили — отвърнах сухо. — Нека първо вечеряме.

Докато слагах чиниите на масата, усещах как напрежението ме стяга за гърлото. Всяка хапка ми тежеше. Виктор ядеше лакомо, а Лили му подаваше още хляб. Аз броях минутите до края на вечерта.

След като ги сложих да спят, седнах сама на дивана и се загледах в празната чаша чай. В главата ми кънтяха думи, които никога не изричах на глас: „Не мога повече.“

На следващия ден Даниела пак позвъни.

— Мария, толкова си добра! Не знам какво щях да правя без теб — каза тя и ми подаде кутия с бисквити. — Само за два часа този път.

— Даниела… — започнах плахо, но тя вече беше изчезнала по стълбите.

Виктор ме гледаше с големите си кафяви очи. Не беше негова вината. Но защо аз трябваше да поемам чуждата отговорност? Защо моето „да“ винаги беше по-важно от моето „не“?

Вечерта разказах на майка ми по телефона.

— Марийче, трябва да ѝ кажеш истината! — настоя тя. — Хората се качват на главата ти, ако им позволиш.

— Знам, мамо… Но ако ѝ откажа? Ако се скараме? Не искам скандали пред децата…

— По-добре кратък скандал, отколкото дълго мъчение — отсече тя.

Дните минаваха в еднообразие. Работех до късно, прибирах се уморена, а Виктор все по-често беше част от вечерите ни. Лили го обичаше като братче. Но аз усещах как търпението ми се топи като сняг през март.

Една вечер намерих Виктор да плаче в коридора.

— Какво има, миличък?

— Мама каза, че пак ще работи до късно… Не искам да съм сам…

Прегърнах го силно. В този миг разбрах колко е самотно и за него. Но това не променяше факта, че аз също имах нужда от почивка.

Седмица по-късно събрах смелост. Когато Даниела дойде с Виктор на прага ми, я спрях:

— Даниела… трябва да поговорим.

Тя ме изгледа изненадано.

— Слушам те?

— Обичам Виктор като свое дете… Но вече ми е трудно. Имам нужда от време само със семейството си. Не мога да поемам тази отговорност всеки ден.

Даниела замълча. За миг видях болка в очите ѝ, после раздразнение.

— Значи вече не искаш да помагаш? Добре… Ще намеря друг начин.

Затвори вратата рязко. Останах сама на прага с чувство за вина и облекчение едновременно.

Лили ме попита вечерта:

— Мамо, защо Виктор не идва вече?

— Понякога трябва да мислим и за себе си, Лили… — прошепнах и я прегърнах.

Седмици наред Даниела не ми говореше. Случайните ни срещи в асансьора бяха неловки. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми. Но аз усещах как въздухът вкъщи става по-лек.

Понякога се чудя: Кога добротата става тежест? И колко струва едно „не“, когато всички очакват само „да“?