Дали постъпих правилно с бъдещето на внучката ми?

– Не мога да повярвам, че го направи, Петре! – гласът ми трепереше, докато стоях пред сина си в хола на малкия ни апартамент в Люлин. Беше късен следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци. Петър стоеше срещу мен, ръцете му бяха скръстени, а погледът – студен и непроницаем.

– Мамо, не искам да говорим за това. Решението е мое. – Той се обърна към вратата, сякаш всеки момент щеше да избяга.

– А Ива? Какво ще кажеш на Ива? – прошепнах аз, усещайки как сърцето ми се свива. Внучката ми беше всичко за мен. Откакто се роди, аз я гледах, когато майка ѝ беше на работа. Знаех всяка нейна усмивка, всяка сълза.

Петър не отговори. Излезе, тръшвайки вратата след себе си. Останах сама, с тишината и болката си.

Съпругът ми почина преди десет години. Оттогава апартаментът беше моят малък свят – и убежище за Ива. Когато Петър започна да се държи странно, подозирах, че има друга жена. Но когато една вечер дойде и каза: „Мамо, напускам Марияна. Влюбих се в друга“, светът ми се срина.

Марияна – снаха ми – беше добра жена. Тиха, работлива, винаги с усмивка за мен. Не заслужаваше това. А Ива… тя беше само на 16. Възрастта, в която най-много имаш нужда от стабилност.

В онзи момент, водена от гняв и отчаяние, взех решение: ще прехвърля апартамента си на Ива. Да има поне тя нещо сигурно в живота си. Отидох при нотариус още на следващия ден.

– Госпожо Николова, сигурна ли сте? – попита ме жената зад бюрото.

– Сигурна съм – отвърнах твърдо. – Ива е моето всичко.

Документите бяха подписани. Усетих облекчение и страх едновременно.

Минаха седмици. Петър почти не се обаждаше. Марияна плачеше по телефона: „Не знам какво да правя, Мария… Ива не иска да говори с баща си.“

Една вечер Ива дойде при мен. Очите ѝ бяха зачервени.

– Бабо… Защо татко ни остави? – прошепна тя.

Прегърнах я силно.

– Не знам, мило мое… Понякога възрастните правят глупави неща.

Тя се разплака на рамото ми.

– Мразя го! – извика тя през сълзи.

– Не го мрази… Просто… понякога хората се променят.

В този момент осъзнах колко тежко е решението ми. Дали не обричах Петър на вечна вина? Дали не лишавах Марияна от възможността някога да има свой дом? Ами ако Ива реши да замине за чужбина след години? Какво ще стане с апартамента?

Съседките започнаха да шушукат:

– Видя ли я Мария? Прехвърлила апартамента на внучката си! Синът ѝ ще я намрази!

В магазина жените ме гледаха с любопитство:

– Ама ти сериозно ли? Не ти ли е жал за Петър?

Вечерите станаха безсънни. Въртях се в леглото и мислех: „Дали не сгреших? Дали не трябваше да изчакам?“

Една сутрин Петър дойде неочаквано. Беше уморен, посивял.

– Мамо… Защо го направи? – попита тихо.

Погледнах го право в очите:

– Защото ти забрави кое е важното. Защото Ива има нужда от сигурност.

Той седна до мен и зарови лице в ръцете си.

– Сгреших… Знам го. Но ти ме наказа завинаги.

Сълзите напълниха очите ми.

– Не съм искала да те нараня… Просто исках да защитя внучката си.

Той стана и излезе без дума повече.

Оттогава минаха месеци. Семейството ни е разбито. Ива все още страда, Марияна се опитва да започне нов живот, а Петър… не знам дали някога ще ми прости.

Понякога стоя сама в кухнята и гледам старите снимки по стената. Чудя се: „Дали постъпих правилно? Дали едно решение, взето в гняв и болка, може да бъде простено?“

Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място? Може ли една баба да поправи грешките на сина си или само ги задълбочава?