„Отне ми сина ми” – Изповедта на една българска баба за семейните жертви и рани

– Мамо, не мога повече! – гласът на дъщеря ми, Мария, трепереше по телефона. Беше късно вечерта, навън валеше сняг, а аз стоях до прозореца и гледах как светлините на София се размиват в мрака. – Ела, моля те… Не знам какво да правя с Даниел.

Сърцето ми се сви. Даниел беше моят внук, но повече от всичко – беше моят малък син. Откакто Мария замина за чужбина да учи и после да работи, аз го отглеждах. Първите му думи, първите му стъпки – всичко това беше споделено между мен и него. Мария се връщаше само за празниците, носеше подаръци и снимки от далечни страни, но Даниел винаги се криеше зад полата ми, когато тя се опитваше да го прегърне.

Когато Мария най-накрая реши да се върне в България и да бъде майка на пълно работно време, вече беше късно. Даниел беше на осем години и за него аз бях всичко. Тогава започнаха истинските проблеми.

– Ти си виновна! – изкрещя ми тя една вечер, когато Даниел отказа да спи при нея. – Отне ми детето! Той не ме познава, не ме обича!

Сълзите й се смесиха с моите. Как да й обясня, че не съм искала това? Че просто исках да помогна? Че всяка вечер, когато го приспивах, си представях как тя ще се върне и ще го вземе в прегръдките си? Но времето минаваше, а тя все по-рядко звънеше.

– Мамо, ти си му майка! – каза ми веднъж съседката Пенка. – Мария е само гостенка тук.

Тези думи ме боляха. Не исках да бъда майка на внука си. Исках да бъда баба – онази, която глези, която разказва приказки и пече баница. Но съдбата реши друго.

Когато Мария се върна окончателно, започнаха скандалите. Даниел не искаше да ходи с нея на училище, не искаше тя да му чете приказки вечер. Веднъж я нарече „леля Мария“. Видях как това я пречупи.

– Защо не ме обича? – попита ме тя една вечер, когато седяхме на масата в кухнята. – Какво направих грешно?

– Не си направила нищо грешно – прошепнах аз. – Просто… времето мина.

Но тя не ми повярва. Започна да ме обвинява за всичко – че съм го разглезила, че съм го объркала, че съм й отнела ролята на майка. А аз… аз се чувствах виновна. Виновна за това, че обичах твърде много едно дете, което не беше мое по право.

Даниел усещаше напрежението. Започна да се затваря в себе си, да се кара с нас двете. Веднъж хвърли чаша по стената и извика: „Искам всички да ме оставите на мира!“

Тогава разбрах – ние тримата бяхме като счупено огледало. Всеки парченце отразяваше болката на другия.

Една сутрин Мария ми каза:
– Мамо, мисля да замина с Даниел за Варна. Там ще започна нова работа… Може би така ще успея да го приближа до себе си.

Сърцето ми се сви от страх и тъга. Да остана сама? Без Даниел? Но знаех, че трябва да я пусна. Тя е майка му.

Последната вечер преди да заминат седяхме тримата на масата. Мълчахме дълго. После Даниел прошепна:
– Бабо… ще ми липсваш.

Прегърнах го силно и усетих как сълзите ми капят по косата му.

След като заминаха, къщата опустя. Всеки ден чаках обаждане или снимка. Понякога Мария ми пращаше кратки съобщения: „Добре сме.“ Но усещах дистанцията.

Една вечер телефонът звънна. Беше Мария.
– Мамо… благодаря ти за всичко. Знам, че ти беше трудно. Сега започвам да разбирам колко е тежко да си майка.

Затворих очи и заплаках от облекчение и болка едновременно.

Сега стоя сама в тишината на апартамента си и се питам: Къде сбърках? Трябваше ли да бъда по-строга? По-далечна? Или просто такава е съдбата на бабите в България – да бъдат майки на чуждите деца?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Може ли любовта към едно дете да бъде грешка?