Когато традицията стане бреме: Историята на един български рожден ден
– Пак ли ще се карате за салатата? – изкрещях, докато вадех последната тава с баница от фурната. Ръцете ми трепереха от умора, а в коридора вече се чуваха гласовете на свекърва ми и сестра ми, които спореха дали доматите трябва да са нарязани на кубчета или на резени.
В този момент си дадох сметка, че отново съм попаднала в капана на собствените си очаквания – и чуждите. Всяка година, на рождения ден на дъщеря ми Елица, домът ни се превръща в бойно поле на традициите. Всички идват с претенции: кой какво ще яде, кой къде ще седне, кой какъв подарък ще донесе. А аз? Аз съм домакинята – невидимата ръка зад всичко, която трябва да усмихва, да сервира, да изглажда конфликтите.
Тази година реших да променя нещо. Казах си: „Стига толкова! Нека всеки донесе по нещо, а аз ще направя само тортата.“ Казах го на мъжа ми Петър още преди месец. Той ме погледна така, сякаш съм обявила война на цялата му рода.
– Майка ми няма да го приеме добре. Знаеш я – тя обича всичко да е по старому.
– А аз не обичам вече да съм слугиня! – отвърнах му по-остро, отколкото възнамерявах.
Дните до рождения ден минаха в напрежение. Свекърва ми Мария звънна три пъти да пита какво ще готвя. Когато й казах, че всеки ще донесе нещо, млъкна за миг и после каза:
– Това не е редно. Така не се прави у нас.
– А у нас вече ще е така – отвърнах и затворих телефона с треперещи ръце.
Дойде денят. Първите гости пристигнаха с торби – кой с шопска салата, кой с кюфтета от магазина. Мария влезе с огромен поднос с лозови сарми и ме изгледа укорително:
– Аз поне знам как се посрещат гости.
Петър се беше скрил в хола при телевизора. Елица тичаше около масата и се радваше на балоните. Аз стоях в кухнята и се опитвах да не избухна. Сестра ми Даниела дойде при мен:
– Добре си направила! Време беше някой друг да помогне. Не си сама.
Погледнах я с благодарност, но усещах как напрежението расте. Гостите започнаха да се събират около масата. Мария седна най-отпред и започна да разпределя ястията:
– Това е за Петър, той обича моите сарми. А това е за Елица – тя не яде купешки кюфтета.
Погледнах Петър – той избягваше погледа ми. Сестра ми се опита да разведри обстановката:
– Хайде, да вдигнем тост за рожденичката!
Всички вдигнаха чаши, но атмосферата беше напрегната. Чуваха се подмятания:
– Едно време майка ти правеше най-хубавата питка…
– Сега всичко е наготово…
Усетих как гневът ми кипи. Станах рязко:
– Знаете ли какво? Омръзна ми! Всяка година се старая всичко да е перфектно, а накрая пак никой не е доволен! Тази година реших да си помогнем взаимно и пак не ви харесва. Какво още трябва да направя?
Настъпи тишина. Мария ме изгледа строго:
– Така не се държи една домакиня.
Петър най-накрая проговори:
– Може би трябваше да поговорим повече за това…
Елица ме прегърна:
– Мамо, аз съм щастлива! Благодаря ти за тортата!
Очите ми се напълниха със сълзи. Погледнах всички:
– Не искам повече да съм робиня на традициите! Искам рождените дни да са радост, а не изпитание!
Сестра ми стана и ме подкрепи:
– Време е да спрем да товарим жените с всичко! Всеки може да помогне!
Гостите замълчаха. Някои кимнаха одобрително, други мълчаха намръщено. Мария стана и излезе навън без дума.
Вечерта приключи по-тихо от обикновено. След като всички си тръгнаха, седнах до Петър на дивана.
– Може би прекалих… – прошепнах.
Той ме прегърна:
– Не си прекалила. Просто никой не беше готов за промяната.
Докато миех последните чинии, се питах: „Дали някога ще дойде време, когато жените няма да са длъжни да жертват себе си заради чуждите очаквания? Или винаги ще бъдем заложници на традициите?“