Когато зет ми преобърна деня ми с главата надолу

– Не мога повече! – изпуснах една от торбите на тротоара, докато се опитвах да балансирам останалите пет в ръцете си. Пазарът беше препълнен, а автобусът – претъпкан. Дъщеря ми Мария стоеше до мен, гледаше в земята и нервно въртеше ключовете си.

– Мамо, може би… – започна тя плахо, но млъкна.

– Може би какво? – попитах я, макар че вече знаех отговора. Не искаше да моли мъжа си, Ивайло, за помощ. Знаех защо – той винаги беше дистанциран, студен, сякаш присъстваше само физически в живота ни.

– Може би Ивайло може да ни вземе с колата… – прошепна тя накрая.

Погледнах я. Очите ѝ бяха пълни със страх и вина. Защо трябваше да се чувстваме така в собственото си семейство? Защо една молба за помощ изглеждаше като престъпление?

– Добре – казах твърдо. – Ще му се обадя аз.

Извадих телефона си с треперещи ръце. Всяко позвъняване беше като удар по нервите ми. След третото звънене той вдигна.

– Да?

– Ивайло, здравей. Аз съм Цветана. С Мария сме на пазара и имаме доста торби. Можеш ли да ни вземеш?

Настъпи тишина. Чух как поема дълбоко въздух.

– Добре. Къде сте? – каза накрая, без никаква емоция.

Когато пристигна, не каза нищо. Отвори багажника, натовари торбите и седна зад волана. Мария седна отпред, аз – отзад. В колата цареше гробно мълчание.

– Благодаря ти, Ивайло – казах тихо.

Той не отговори. Погледнах през прозореца и се опитах да не мисля за това колко чужда се чувствах в този момент.

Когато стигнахме до блока, той излезе пръв и започна да носи торбите нагоре по стълбите. Мария вървеше след него като сянка. Аз останах за миг пред входа и се запитах: кога загубихме способността да си говорим?

В апартамента напрежението стана още по-осезаемо. Ивайло остави торбите в кухнята и тръгна към хола, без да каже дума.

– Мамо… – прошепна Мария, – не му се сърди. Просто е уморен.

– Не е само умората, Мария – отвърнах аз. – Това е нещо повече. Той не иска да бъде част от нас.

Тя се разплака. Прегърнах я силно.

– Не знам какво да правя – каза тя през сълзи. – Опитвам се да го разбера, но той все повече се отдалечава.

В този момент Ивайло се върна в кухнята. Погледна ни за миг и после каза:

– Ако искате нещо, кажете ми директно. Не обичам намеци и недомлъвки.

Погледнах го право в очите:

– Ивайло, не става въпрос само за торбите. Става въпрос за това, че сме семейство. Че трябва да си помагаме и да си говорим.

Той замълча за миг, после отвърна:

– Аз съм такъв. Не обичам много приказки. Помагам с каквото мога, но не очаквайте от мен топлота.

Мария избухна:

– Но аз имам нужда от теб! Имам нужда да знам, че те е грижа!

Той я погледна така, сякаш не разбира думите ѝ.

– Грижа ме е по мой начин – каза тихо и излезе от стаята.

Останахме сами с Мария. Тя плачеше безутешно, а аз се чувствах безсилна.

– Мамо, мислиш ли, че някога ще се промени?

Погалих я по косата.

– Не знам, мило мое. Понякога хората са като затворени врати. Можеш да чукаш колкото искаш, но ако не искат да отворят…

Вечерта седях сама в кухнята и гледах празната чаша чай пред себе си. Спомних си собствената си младост – как баща ми никога не говореше за чувства, как майка ми мълчаливо понасяше всичко. Дали не повтаряме същите грешки? Дали не предаваме тази студенина от поколение на поколение?

На следващия ден Мария ми се обади:

– Мамо, благодаря ти, че беше с мен вчера. Мисля да поговоря с Ивайло още веднъж.

– Добре правиш – казах ѝ. – Не се отказвай от хората, които обичаш.

Затворих телефона и дълго стоях замислена. Колко често премълчаваме болката си? Колко често приемаме студенината за даденост? Може би е време да започнем да говорим истински един с друг…

А вие как мислите? Дали е възможно човек да се промени заради семейството си или някои хора просто не могат да дадат топлина?